— Не ме ли обичаш?
— Ще направя всичко за тебе. Но ме е страх.
Отдръпнах се от нея. Винаги така завършваше и не знаех дали да съжалявам, или да се радвам. Запалих цигара с треперещи ръце.
— Разсърди ли се? — попита тя със слаб глас.
— Господи, Сюзън, не познаваш ли вече истините на живота? Обичам те прекалено много, там е белята. Не виждаш ли? — Изпънах ръката си. — От какво мислиш, че съм направен, любима?
— От плъхове, охлюви и кучешки опашки — рече тя. — На ти сега!
— А ти си от захар и аромати и всичко най-прекрасно! — добавих аз. Беше безсмислено да й обяснявам, че е ужасно за нервите да се пресичаш точно в най-напрегнатия миг; освен това ми се искаше да я запазя в рамката на детската приказка. — Може би е по-добре да чакаме. Но аз те искам напълно!
— Сигурен ли си, Джо? Съвсем сигурен?
— Обичам те и искам да се оженя за тебе и да ти направя няколко дечица — казах аз. Вятърът духна в лицето ми нейната мека, черна коса с лъх на портокалов одеколон; исках косата й да бъде по-дълга, исках да ме покрие и да ме погребе, исках да спя, а не да споря, не да лъжа, не да обещавам, не да планирам бъдещето си също като въздушно нападение над Рур.
— И аз искам това — съгласи се тя. — Снощи сънувах, че си имаме бебе. Беше русо като тебе и през цялото време се смееше, а ние се гордеехме с него. Но… о, няма значение. — Тя галеше леко косата ми.
— Но какво?
— Ще си помислиш, че съм глупава.
— Обещавам, че няма. От цялото си сърце!
— Та ти нямаш сърце, Лемптън! — заяви тя. — Твоето сърце е люлееща се тухла.
— Само него си имам. — Погъделичках я и тя започна да се бори с мене и да пищи. — Ще те гъделичкам, докато ми кажеш!
— Ти си жесток — отвърна тя. — Много си жесток към бедната Сюзън!
— Кажи ми.
— Мислех си — прошепна тя, — че вече няма да ме харесваш, когато… когато си имам бебе!
Полюлях я нежно в ръцете си.
— Глупавичката Сюзи! Бременната жена радва бога. Ще те обичам още повече, ще се гордея, защото ще носиш моето дете.
— О, колко си добър към мене — каза тя полуразплакана. — Толкова си мил, толкова те обичам!
Точно това исках. Съвсем безлично изръкоплясках на собственото си умение. Странното беше, че вярвах във всяка дума, която казвах; беше ми лесно да говоря така, когато младото й стегнато тяло се докосваше до моето. Но думите бяха предназначени за другиго, както беше предназначена за другиго нощта, новият изглед на Уорли под лунната светлина и вятърът, който отново бе отслабнал, така че сякаш тревата, дърветата и реката в долината дъхаха в лицето ми. Сюзън можеше да разполага с всичко това, но аз го бях запазил отдавна за другиго.
20
За градския бал взех под наем вечерно облекло. Костюмът не ми прилягаше много добре, нито ми беше по мярка новата риза, която купих заради него. Но когато застанах на прага на Албъртовия институт, не можех да не се почувствувам щастлив. През отворената врата на пътя се изливаше светлина и музика, тъмните листа на лавровите храсти по алеята блестяха; мелодията беше тази мелодия, която сякаш всички оркестри свирят, когато влизаш в залата — тъжен, изящен, възбудителен фокстрот. Залата беше украсена с провиснали надолу балони, накичена с гирлянди от цветни хартии, и навсякъде имаше цветя и папрат — градският бал в Уорли беше най-голямото събитие през годината, за което отделяха цели две страници в „Куриър“. Във въздуха се носеше синкава мъгла от тютюнев дим и миризма на парфюм, пудра, чисто бельо и женска пот; гласовете на гостите се надигаха и спадаха заедно, като че всички представляваха една личност, току-що уведомена от достоверен източник, че животът през следните няколко часа ще има смисъл — общият глас казваше спокойно и твърдо, без сянка от съмнение: „Аз ще се забавлявам.“
Повечето от съветниците бяха там и почти всички чиновници от общината, необичайни в черното и бялото на вечерните костюми или пък с разголени ръце и гърди. Като гледах огромната повърхност от петниста плът на секретарката, мислех си, че в повечето случаи би било по-добре тези гърди и ръце да останат скрити.
Видях Джюн да говори с Теди Соумс в края на дансинга. Беше облечена в зелена тафтена рокля, без рамене; Теди, както можеше да се очаква, не я гледаше в лицето. Запътих се към нея и тъкмо щях да ги заговоря, когато те се завъртяха по дансинга. Опитах късмета си при няколко други момичета, но успях да получа обещания за по-късните танци; градският бал беше с програмирани танци, първият подобен бал, на който присъствувах. Съветът, който ми даде Хойлейк, не беше много добър; тъкмо тука човек трябваше да си води дама. В противен случай, размишлявах аз мрачно, докато кръжах вдървено по дансинга с едно очилато проскубано момиче от библиотеката, човек оставаше с десетата категория. Щях да направя по-добре, ако бях отишъл в някоя кръчма на Ледърфорг и бях поканил някоя мила „свободомислеща“ работничка.