Отидох в бара. Това, помислих си аз, докато се опитвах да привлека погледа на келнера, е още един недостатък на тези официални вечери. Или трябваше да платиш майка си и баща си за едно малко уиски, или да се издуеш от бутилкова бира. Махнах на келнера и от движението предницата на ризата ми се изду, почувствувах как се изчервява вратът ми. В този миг видях Сюзън. С нея беше Джек в шит по мярка вечерен костюм — бяла папионка и фрак нищо повече, нито по-малко. Копчетата му за ръкавели бяха златни, разбира се, а бялата носна кърпа в джобчето на гърдите — от коприна. Смееше се и показваше белите си зъби. Много бих искал да му ги строша; само че той би строшил моите по-напред. Сюзън носеше сребриста рокля, която представляваше компромис между скромността и изтънчената изкусност. Тя достатъчно изтъкваше слабите й, но закръглени рамене и формите на младия стегнат бюст, за който, с тайно злорадство, си казах, че го познавам много по-добре от богатия глупак до нея.
Тя и Джек съставяха част от един малък кръг, чийто център бе Браун. Лицето му беше зачервено и щастливо. Хойлейк също бе там; гледаше право към мен, но едва-едва ми се усмихна. Бях в най-отдалечения край на залата; обърнах се с гръб към тях и взех чашата си. В устата си почувствувах лош вкус — храносмилателната ми система винаги се разбърква, когато съм разгневен.
Изпих набързо бирата и си поръчах уиски. Стоях с гръб към малкия кръг и се чудех дали да отида при тях. Извадих цигара, пребърках джобовете си и помолих съседа си за огън. Хванах погледа на Сюзън; тя се усмихна опияняващо и по вълните на този поглед аз се отправих към малката група. Докато траеше ужасно дългото пътешествие през залата, тя ми се виждаше все по-недостижима и опасна като един от онези броненосци с въртящи се оръдейни кули, които са били използувани в американската гражданска война.
— Добър вечер, Сюзън — казах.
— Здравей, Джо. — Тя видимо се поколеба. — Познаваш ли се с мама и татко?
— Приятно ми е, мистър Лемптън. — Гласът на мисис Браун беше топъл. Гледана отблизо, тя изглеждаше още по-страхотна; чувствувах, че лицето й може да се вкаменява от кастова гордост.
— Срещал съм ви в общината, млади човече! — каза Браун. Той критически ме огледа с кафявите си очи. Те имаха същия цвят като очите на Сюзън. Изглеждаше самоуверен като Джек, само че по различен начин; един от белезите на тази му самоувереност беше йоркширският акцент, които подозирах, че леко пресилва. — Какво ще пиете?
— Шотландско уиски, ако обичате.
Той щракна с пръсти и келнерът се появи изневиделица. Погледнах Хойлейк. За миг върху лицето му се изписа сух блясък. Той се извини и се отдалечи бързо; залата беше претъпкана, но той мина през нея, без да закачи никого. Дори не гледаше къде вървеше; спомних си стария виц за кралица Виктория, която винаги сядала, щом й се прииска, без да се грижи дали има стол под нея, или не. Светлината хвърляше отблясъци по черните очила и плешивото му теме, а вечерният му костюм приличаше на униформа в някакъв сложен и жесток византийски двор. Сега кралят и кралицата ме гледаха замислено и хладнокръвно. Келнерът ми поднасяше чаша горещ кехлибар, а мисълта, че ще го изпия, караше стомахът ми да се свива от страх, сякаш след питието щеше да се разкрие цялата непростима истина. Принцесата шепнеше нещо учтиво и ми се усмихваше светски, като че току-що сме се запознали, а принцът, застанал на високия си пиедестал, се готвеше да каже няколко мили думи на бедния, простичък бивш сержант, който може би се чувствуваше неудобно сред по-висшите от него.
— Не сте ли били между другото във Фринтън Басет! — попита той.
— В петдесет и първа37 — отвърнах аз.
— Един мой много добър приятел беше в същата ескадрила. Дероу, Чик Дероу. Много свястно момче, бяхме съученици. Строши си главата над Рур.
Ние, низшите офицери, казвахме „хвърли топа“. „Строши си главата“ беше журналистически израз. Едва не ми прилоша, въпреки че той просто искаше да говори на този жаргон, като си въобразяваше, че е мой.
— Не си го спомням.
— О, сигурно сте го познавали. Човек не може да не запомни стария Чик. Яркочервена коса и страхотен баритон. Би могъл да бъде професионалист.
— Не ми е известен — казах аз и продължавах да твърдя същото през следващите петнадесет минути, докато той, подпомаган от време на време от Браун и жена му, водеше играта „Познавате ли еди-кой си?“ упорито и безмилостно във всички сфери — обществена, политическа и дори религиозна. Те останаха учудени, че не познавам отец Джонс от Ледърфорг, той бил твърде несветски, разбира се, но в същото време единственият свещеник с изключителен интелект в цяла Северна Англия… Това е една добре известна игра, нейната цел е да унижи тези, които имат по-малко пари от тебе; не бих казал, че постигнаха голям успех с това, но все пак платих скъпо уискито на Браун и за следващото уиски, с което Джек ме почерпи. Най-върховното изящество и благоволение ми бяха показани, когато Джек отказа моята почерпка. (Не, не, драги приятелю, това питие е ужасно скъпо!)