Никога през живота си не съм се чувствувал толкова изоставен; бях в безизходно положение сред чашите с шери бренди и уиски и злобните, малки стрели, напоени с парализиращата отрова на „Познавате ли…?“ и „Сигурно сте срещали…“, и „Сигурно знаете…“, които непрекъснато се отправяха върху мене. Сюзън говореше твърде малко, виждах, че разбира какво става. Тя би ми помогнала, ако би могла, но й липсваше необходимият опит или сила на характера.
Бях изпил две големи бири в „Сент Клер“, преди да отида на бала; заедно с четирите чаши уиски и нарастващото ми раздразнение те ме накараха да напусна обичайната си предпазливост. Не бях пиян, но не можех да се контролирам напълно. Джек ме попита дали познавам сина на „Усмихнатия тъпанар“.
— Изумителен момък — каза той. — Сто на сто ще се убие с тази стара „Алфа“! Кара като луд. Сигурно го познавате, винаги се навърта из Дафтън.
— Не се познавам с лихвари — отвърнах аз.
Последва мълчание.
— Не ви разбирам, приятелю.
— Баща му продава дрехи на кредит — поясних аз. — Всъщност това е даване на пари под лихва. Купувате направо от производителя и продавате по цени на дребно, с петдесет на сто по-скъпо, отколкото всеки що-годе разумен човек би платил. След това си прибирате лихвата…
— Но това е бизнес — прекъсна ме Джек. Вие не бихте се отказали от печалбите, нали?
— Това е мръсен бизнес — заявих аз.
Лицето на мисис Браун дотогава бе напълно безизразно. Беше добре оформено лице с големи очи и бледа, чиста кожа, която подчертаваше меката чернота на косата й. Докато говорех, то придоби израз на леко отвращение; искаше да покаже, че тя няма нищо общо с тази вулгарна личност, чиято риза се издува отпред, а копчетата за ръкавели са хромирани, нито пък желаеше да присъствува на грубия, неуравновесен начин, с който посрещат учтивата забележка на милия Джек; Джек беше подчертано любезен към него, сякаш наистина той беше човешко същество, и това, разбира се, бе накарало отвратителното същество да се самозабрави. Тя хвана Браун подръка.
— Това е нашият танц, мили. Довиждане засега, мистър Лемптън.
Браун ми се захили.
— Не въставайте срещу начина, по който е устроен светът, момко! Забавлявайте се, докато сте млад. — Потупа ме по рамото и се отдалечи сред тълпата. Говореше по същия начин и притежаваше същата едуардовска стабилност като баща ми; разбрах, че бих искал, заради собственото си достойнство, да не го намразя по принуда.
21
— Трябва да те видя, Алис — казах аз.
— Наистина ли?
— Съжалявам, съжалявам за всичко.
— Доста време ти трябваше, за да го разбереш.
— Не мога да ти обясня по телефона — настоях аз. — Нямаше да те безпокоя, но…
— Но какво?
— Ти си толкова много за мене. Бях толкова щастлив… — Сега думите не искаха да напуснат обора, от който толкова лесно изскачаха, за да отведат Сюзън в един фантастичен свят; а знаех, че са там, че са също като почистени, оседлани коне, които чакат да ни отведат настрана от лъжите и самотата, от унижението на взетия под наем вечерен костюм и почерпките с уиски, подхвърляни като стотинки. Но още не беше дошло подходящото време.
— Може да съм си намерила друг — каза тя.
— О, господи, само това не! — Но не бях истински уплашен; бях сигурен, че и тя бе почувствувала неизговорените думи.
— Не съм, не съм! Харесва ми хладнокръвната увереност, с която смяташ, че просто си седя в къщи и чакам да си мръднеш малкия пръст. Твърде много неща приемаш като сигурни.
— Добре тогава. Глупак съм бил да вярвам, че можеш да ми простиш…
— Чакай. Ще бъда в „Сент Клер“. Около девет часа. Сега трябва да вървя. Джордж слиза.
— Но вече минава десет часа — казах глупаво аз.
— Ти си невероятен, мили — изсмя се тя. — Довиждане.
Тя затвори, преди да успея да отговоря, и аз се върнах в общината. Едва не ме сгази един автобус; всичко беше отново в цветя и рози и аз бях толкова щастлив, че се движех в транс; само звукът на дрезгавия й глас беше достатъчен, за да свали грижите от раменете ми и да превърне всичко, което се беше случило на градския бал, в нещо незначително.