Докато тичах по коридора на касовата служба, блъснах се в Джюн. Без да се замислям, обгърнах талията й и я целунах по меката буза, покрита със златист мъх. Не целунах нея, а всички жени; знам, че са глупави и безотговорни, но затова пък имат някаква физическа доброта, свещена като млякото — няма лоша жена, защото тяхната добродушна обърканост ни дава живот.
Тя сложи ръка на бузата си и каза:
— Лятото е дошло.
— Винаги е лято, където си ти — отвърнах аз.
Видях как устните й затрептяха, и как лицето й доби замечтан израз. За миг прозрях истината. Тя беше добро момиче, девственица — човек винаги може да го познае, — а веднъж бях видял майка й, прилична, пълничка жена с жизнерадостно лице. Джюн ми беше казала, че от майка си е научила всичко, което трябва на една домакиня — от печенето на кейкове до приготовлението на домашна бира. В едно по-свястно общество тя би носила специална прическа или цвете над ухото, с което да покаже, че си търси съпруг; и в такова свястно общество всички млади мъже щяха да я преследват — разгорещено и настойчиво, не с почтени намерения. От нея се излъчваше честно, подхранващо щастие; ако се сравняваха жените с ястия, тя би била като хубав сос от говеждо печено, богат на солено разнообразие и почти сладостно успокоение; ако сравнението ви се вижда нелепо, приближете носа си до пресен сос от говеждо печено; неговият мирис е домашен и топъл като чиста кухня, а в същото време възбужда и създава поетичност като цветята и тревата, с която се хранят животните.
Разбрах всичко това, но продължих да тичам, без да погледна назад. Преди Коледата беше възможно да се огледам назад; преди Коледата беше възможно да ухажвам Джюн. Сега вече нищо друго не можеше да се случи и винаги съм бил доволен, че го разбрах. От четири години тя е омъжена щастливо — или поне аз не знам да е нещастна. Но чувствувам, че някак съм я наранил, сякаш тя ми е предложила домашен обед, а аз съм се отказал от него заради филия тебеширен фабричен хляб, намазан с фабричен пастет. Винаги, когато си помисля за Джюн, изпитвам чувството, че съм пропуснал нещо. Сигурен съм, че сами избираме съдбата си; но не мога да не призная, че след като веднъж човек е избрал определен път, много малко са възможностите да го промени.
Но тази сутрин в главата ми нямаше място за подобни мисли; скоро щях да бъда с Алис и двумесечното ми въздържание щеше да свърши — само това беше от значение. Желанието ми да бъда с нея се дължеше предимно на това; в края на краищата човек не можеше дълго време да води нормален полов живот и когато внезапно го лишат от него, да не страда. Не че я желаех само като тяло; главната причина за моето въздържание беше, че покрай нея отвикнах от бързите запознанства по танцовите забави, от пропадналите посетителки на кръчмите, от леките забавления, от минутното задоволяване — има хиляди синоними за това, което искам да кажа, и тяхната плоска грозота винаги изразява отвращението, което всеки мъж, издигнал се поне на една степен над маймуната, изпитва, когато се събира с презирана от него жена. Но униженията, които бях претърпял след скарването ни — от Хойлейк, от Боб и Ева Стор, от Джек Уелс, от Браунови — се разтопиха в паметта ми пред мисълта, че отново ще държа Алис в ръцете си.
Следобедът отидох в Гилдън, цели три часа приемах пари от наеми и данъци и изплащах заплати; за щастие тази работа, която все по-често ми пробутваха — беше такава, че и най-големият тъпак можеше да я върши насън. Въпреки това на мен обикновено ми доставяше удоволствие да ходя там; както казах и преди, Гилдън беше типично селце сред ливади, жителите му бяха в невероятни родствени връзки и винаги ми беше интересно да гледам дванадесетте основни типа лица (от нормандското нахлуване38 насам, там винаги е имало само дванадесет семейства) с малки вариации, които се дължаха на пола и възрастта.
През този следобед всички лица пред мене бяха празни. Само едно лице исках да видя, само един глас исках да чуя, само едно тяло исках да докосна. Веднъж в лагер „1000“ изпуших предварително цигарената си дажба и прекарах три дни без тютюн; сега изпитвах нещо още по-силно, някакъв солен вкус, тежест отвътре, тъмно безпокойство; празните лица пред мене бяха лица на пленници, дългата дъбова маса, тежките счетоводни книги, обявленията и жълто-зелените стени в предната стая на селската канцелария бяха като бодливия тел, картечниците и елзаските часови, за които всички разправяха, че при бягство стрелят най-напред в половите органи.