Когато се срещнахме в „Сент Клер“, съвсем не стана така, както си го представях. Бяхме сами в стаичката; целунах я леко по бузата. Тя простря ръка, докосна лицето ми и преглътна сълзите си — издаде леко ридание без преструвка, без поза и стомахът ми се разплу от жалост.
— Прости ми за всичко, мила. Не е било нарочно, никога не съм искал да ти причиня болка.
— Виж как се излагам! Исках да бъда съвсем разумна.
— Недей, за бога! Хайде да излезем и навън ще говорим!
Щом влезе в колата, тя се отпусна; по бузите й потекоха безспирно сълзи, които оставяха успоредни следи по грима. Карах към Спероу хил с най-голямата бързина, която посмях да развия и едва не блъснах един велосипедист в края на улица „Сент Клер“; видях побелялото му лице, когато залитна в канавката и размаха юмрук подир нас.
Лежахме в сумрака под буките и аз мълчах. Тя продължи да плаче, зарови лице на гърдите ми; по ризата ми остана тъмна следа от влага.
— Вече няма значение — казах аз, когато тя най-после подсуши очите си. — Няма смисъл да плачеш. Знаеш защо вдигнах толкова врява, нали?
— Радвам се, че го направи — отвърна тя. — Беше отвратително, когато ме гледаше като мръсен парцал, но съм доволна, че те засегна.
— Обичам те.
— Аз съм стара и видът ми е ужасен. Не е възможно да ме обичаш.
Тя наистина изглеждаше ужасно, дори и в тъмнината годините й личаха; но думите бяха вече изречени, нашето пътуване беше започнало. Чувството ми към нея не беше романтично — не си правех никакви илюзии нито за нея, нито за себе си. Когато бяхме заедно, не се чувствувах самотен, когато не бяхме заедно, се чувствувах самотен. Цялата работа беше толкова проста.
— Не ме ли обичаш? — попитах я аз.
— Разбира се, че те обичам, глупчо. Защо мислиш, че плаках?
Около нас се носеше миризма на лято, на нова зеленина и на влажна пръст; горе на ливадите въздухът беше чист и свеж, нямаше дим и прах, от които да чувствуват дробовете си пълни с вата. Ние бяхме част от всичко това, но някак спокойно; бяхме една обща щастлива личност, една действителност. Поисках да я имам тогава, но не заради самия акт, а за да бъда по-близо до нея, да й дам нещо от себе си. Сложих ръка на коляното й. Тя я отблъсна.
— Не сега.
— Прощавай!
— И ти прощавай. Нямаше да дойда тази вечер, в такива моменти винаги изглеждам ужасно и се чувствувам още по-зле. Знаеш какво е…
— За щастие, не знам. — Двамата се разсмяхме.
— Имах страшна нужда да те видя, но не е приятно да ти се натрапвам…
— Ти не можеш да ми се натрапиш. Сега те обичам, както всеки път!
— А би ли спал с мене? Искам да кажа в едно легло с мен?
— Защо не? Щом се чувствуваш болна и нещастна, ти се нуждаеш от компания.
Тя пак се разплака.
— О, боже мой, ти си толкова нормален! Точно за това те обичам, обичам те, обичам те! — Следващите думи тя изговори шепнешком. — Тъй съм щастлива с теб, че ми се иска сега да умра. Иска ми се сега да умра.
22
Следващите два месеца бяха напълно щастливи — поне докато бях с Алис. Престанахме да бъдем любовници; превърнахме се в съпруг и съпруга. Сигурността, спокойствието, нежността, която тя ми даваше — това беше важното; заедно с тях и разговорите ни, в които нямаше опасни места или забранени теми. Никога не криехме нищо един от друг, наистина разговаряхме, думите ни се различаваха от животинските звуци или репликите в изкуствените човешки отношения.
След градския бал продължих да излизам със Сюзън. Сега вече нямах никакви надежди да се оженя за нея; но не виждах защо да я оставя. Тя представляваше моята седмична вноска в тотото, случайния ми избор без надежда за печалба. Може би ходенето с две жени едновременно гъделичкаше и суетата ми; освен това да излизам с нея беше един задоволителен начин да плюя в лицето на Джек Уелс и на всички други като него.
Сега вече не изпитвах истинско удоволствие от любовната си игра със Сюзън. След като веднъж се „навиеше“, ако мога да се изразя така, тя вече не спираше. Дори в автобуса или на улицата, тя искаше да си държим ръцете или да я прегърна през кръста. Един път изпитано, всичко това ставаше досадно. Не стигнахме докрай, колкото задълбочени и интимни да бяха нашите връзки. Ако Алис не ми беше любовница, сигурен съм, че можех да накарам Сюзън да ми даде всичко, което желаех. Но при това положение тя беше като десерта, с който се развличах след основното ядене — много вкусен, чист, лек, със захарния памук на младостта, но безплътен, недействителен, не задоволяващ глада.
При нея получавах нещо друго — възвръщах си младостта. Бях влязъл във въздушните войски на деветнадесет години и израснах твърде бързо. В една възраст, когато целувката би трябвало да бъде още филмово вълнение и да не се свързва сериозно в съзнанието на младежа с резките физически дразнения на пубертета, аз вече живеех в едно летище близо до Кардингтън и зачервените пръсти на готвачката от походната кухня ме пипаха твърде сръчно (Е, чини ми се, че досега не си бил много опитен, а, миличък?). Възвръщах си младостта, доколкото това беше възможно. Но сега небето не беше готово да избухне, нямах чувството, че ще умра от радост, докато откривам колко прекрасни са женските тела — детските игри, които играехме, бяха пълни с магия само ако човек вярваше в магията.