Сега ми се струва невероятно, че конфликтът ми се е разминавал толкова дълго време. Алис знаеше, че излизам със Сюзън, но не даваше вид, че това я тревожи.
— Тя е цяло бебе — веднъж ми каза Алис. — Скоро ще ти омръзне. Само се помъчи да не й причиниш страдание, това е всичко, мили.
По онова време реакцията й ме озадачи. Сега вече не. Тя беше сигурна, че Сюзън няма да се омъжи за мене, беше уверена, че може да ме задържи. Нямаше защо да си хаби силите в припадъци на ревност; просто чакаше неизбежната раздяла. Но се случи нещо съвсем различно от това, което тя беше предвидила.
Спомням си последната вечер от спокойните ни срещи, както човек си спомня приема в навечерието на предстоящия метеж, пиесата, гледана два часа преди земетресението. Вечерта беше топла, аз се излежавах в кревата и ме мързеше да се облека; Алис влезе в стаята, облечена в черна тафтена рокля. Изшумя и седна до мене.
— Закопчей ми копчетата на гърба, миличък.
Направих това, което ме помоли, с притворени очи, усещах, че с всяко закопчано златисто копче и аз се привързвам все по-близо до нея.
— Добре ще бъде да се облечеш — каза тя. — Елспет всеки миг може да се върне.
— Алис, облечи ме!
— Ах, ти, дърт овен! — рече тя щастливо. — Ще ме оставиш ли наистина да те облека?
— Защо си мислиш, че те помолих? — Обгърнах я е ръце; гладката остра тъкан на тафтата се допря до голата ми кожа и ме накара да потръпна от удоволствие. — Хайде! Искам да се грижат за мене и да ме глезят!
Тя ме облече с опитността на медицинска сестра. Затворих очи и вдъхнах миризмата и — нейният лавандулов одеколон напомняше слънчева светлина в утринна стая.
— Обичам да се грижат за мене — казах аз.
Тя беше бледа, а устните й — силно стиснати.
— Не мога да намеря чорапите ти.
— Чувствувам, сякаш ръцете ти са останали по цялото ми тяло. Чудесно е…
Лицето й се сбръчка, тя се повали на кревата и заплака шумно.
— Искам през цялото време да се грижа за теб, Джо, Искам да върша всичко за теб, да ти готвя, да ти кърпя чорапите, да ти чистя обувките, да те обличам, ако трябва, да имам деца от тебе…
— И аз го искам!
Лицето й беше върху стъпалата ми. Думите й бяха глухи, не бях сигурен какво казва.
— Много съм стара за тебе. Твърде късно е. — Върху стъпалата си почувствувах влагала на сълзите й.
— Хайде да заминем някъде заедно — предложих аз. — Омръзна ми да се срещаме така. Искам да спим заедно — помниш ли?
— От това сърцето ми се къса. — Тя се привдигна до мене и притисна силно моята ръка върху корема си. — Празна съм. Нощем лежа будна и ме боли от празнотата. Събуждам се и съм сама, разхождам се из Уорли и съм сама, говоря с хората и съм сама, гледам лицето му, когато съм в къщи, и то е мъртво той се усмихва или се смее, или добива замислен израз, сякаш нахлузва различни дрехи или иска от осветителя различни светлини на сцената… — Тя се изсмя, хвана ръката ми и заби нокти дълбоко в нея. Пусна кръв, освободи ръката ми и ме погледна диво. — Истерична съм, нали?
Разтърсих я леко.
— Намери ми чорапите и ми направи чай. Обичам те.
— Добре. Добре, ще ти направя. — Тя извади чорапите изпод тоалетката и ги донесе. — Измих краката ти със сълзи — каза тя. Погали ги леко с косата си. — Измих краката ти със сълзи и ги избърсах с косата си.
Тя ми обу чорапите и завърза връзките на обущата ми. След това излезе от стаята. Спря се на вратата, сякаш я удариха или се беше надигнал вятър, който духа със сто километра в час, а тя се бе възправила срещу него. После бавно притисна ръка към корема си.
— Дай ми чантата, Джо.
Изтичах при нея.
— Какво ти е, скъпа?
— Нищо ми няма. — По лицето й беше изписан страх, сякаш вятърът я тласкаше сантиметър по сантиметър към пропастта. Глътна две таблетки, които взе от чантата; почувствувах как тялото й се отпуска. — Не се тревожи толкова, Джо. Просто една женска болест. Няма да умра.
— Но нали неотдавна…
— Има много видове женски болести, скъпи. Седни сега и почакай да стане чаят. — Целуна ме по челото. — Обичам те, Джо.