Седнах върху розовочервената покривка на кревата, заобиколен от снимките, стъклената менажерия, пулверизаторите, различните вази и цветя, броевете на „Сцена“ и „Театрално изкуство“. Чувствувах се празен и светкавично разбрах какво е да бъдеш Алис; сякаш аз самият усещах болката в корема си, сякаш чрез върховно усилие на волята бяхме си сменили телата. След вечеря напуснах както винаги апартамента преди нея. Докато крачех по тъмния коридор и неговата тишина се различаваше от истинската тишина, както упойката се различава от истинския сън, аз си помислих внезапно: „Нямаше защо да я напускам.“ Слизах по спираловидните стълби и продължавах да чувам думите й; „Искам да върша всичко за теб, искам да имам деца от теб.“ Това беше възможно, беше реално; аз можех да бъда с нея през цялото време, можехме да пуснем дълбоки корени и да бъдем добри като татко и мама. Можехме да се оженим, но не само да получим свидетелство, което да узакони връзката ни — не бях достатъчно възрастен, за да спра да тичам подир призраци, за да се наслаждавам от настоящето в истинските му цветове, без да ги развалям с излъчванията на мечтите.
Когато излязох на улицата, някой ме потупа по рамото. Извърнах се. Беше Ева Стор.
— Имаш гузен вид — подметна тя. — Какво правиш толкова далече от дома си?
— А ти какво правиш тука, драга?
Застанала до мене, с малкото си пълничко тяло, допряно до моето, и с кръглите си черни очи, тя ми заприлича на птица. Но птиците не само пеят и танцуват из небето, те също така връхлитат върху жертвите си от стотици метри и изкълвават очите на умрелите — а дори и на живите, ако се осмелят.
— Бях на гости — каза тя. — Всичко е напълно почтено.
— При приятелка, разбира се?
— Да, една съученичка.
— Добре, добре, вярвам ти. — Хванах я подръка. — С автобуса ли ще си вървиш? — Исках бързо да я отдалеча; „Фиатът“ беше паркиран наблизо.
— Нищо друго не ми остава. Този месец Боб не можа да намери никакъв допълнителен бензин.
— Ще ти подействува по-добре да походиш малко сред обикновените хора.
Тя бутна ръката ми.
— Чакай, по-добре аз! — тя ме хвана подръка. — Ето, не съм толкова любяща като Сюзън, но за тази вечер ще свърша работа, нали? Бог да ни е на помощ, ако ни види някой! Нямаш представа колко жители на Уорли идват в Ледърфорг.
Сега бях брониран против нея. Докато слизахме на улицата, аз казах с тон, който приличаше на просташко ръмжене:
— Твоята целомъдреност е твърде добре известна, мила.
Тя не си махна ръката.
— Опитваш се да бъдеш саркастичен.
— О, не! Аз те уважавам, мисис Стор.
Тя сякаш не обърна внимание на тази реплика.
— Не ми каза при кого сте ходили на гости.
— При един стар приятел.
— Мъж или жена?
— Много искаш да знаеш. — Не можех да кажа нищо друго; исках да измисля някакъв стар познат от въздушните войски, но лъжите са винаги опасни. А не смеех да спомена името на Елспет.
— Погледни! — посочих на запад. Слънцето залязваше — потъваше като боен кораб, блестящата му червенина сама загасваше в черното море на Ледърфорг. По огромното здание зацъфтяха малки, жълтеникави светлинки и се чуваше шумът от дръпнатите пердета. — Хубавият залез винаги ми доставя голямо удоволствие, казах аз.
— Така ли? — За миг Ева положи глава на рамото ми. — Ако приятелят ти е мъж, кажи му никога да не употребява лавандулов одеколон — рече тя.
23
Тази беше причината, поради която след три дни получих писмо от Сюзън.
„Не искам никога вече да те видя. Не обръщах внимание, когато хората ми разправяха за теб и нея, но сега знам, че през цялото време, докато ходехме заедно, ти си имал връзка с нея. Скоро заминавам в чужбина, така че няма смисъл да ми пишеш или да се обаждаш по телефона. Ти се отнесе много лошо към мене и най-много ме боли от това, че през цялото време си ме лъгал. Сигурно си мислил, че съм много млада и глупава, за да те направя щастлив. Може би наистина съм била такава; но сега се чувствувам възрастна. Надявам се, че ще бъдеш щастлив и ще получиш всичко, което така много желаеше. Не ти се сърдя, само съм тъжна и наранена, сякаш е умрял някой, когото съм обичала.“
Все пак писмото беше добре написано; първото писмо, което получавах от нея и изобщо от жена; вече нямаше нужда да харча дори символичния шилинг за десерта, целият ми телесен и емоционален капитал можеше да се отдаде на Алис. Историята приключи благополучно — допи беше ласкателно, че аз съм станал причина за нейната скръб. „Сякаш е умрял някой, когото съм обичала“ — запомних изречението наизуст. То изразяваше факта, че тя ме е обичала, но че всичко е свършено, и че тя е много натъжена от това, без да се принизява до обиди или да заплашва със самоубийство. Писмото беше чиста втора категория; жена от моята категория дори ако се потрудеше да напише писмо, не би могла никога да постигне този невинен, достоен и елегичен тон.