С усмивка отворих писмото от Чарлз.
„Установих се щастливо в Лондон, макар че досега не съм успял да намеря някоя стара богата мамичка, от които, според общите сведения, градът гъмжал. Въпреки това понастоящем съм се забъркал с детската библиотекарка, малка, прекрасна женичка от пета, ако не и от четвърта категория, интелигентна (поне досега се съгласява с всичко, което казвам) и неопорочена, в което мога да се закълна. За моя най-голяма изненада, тя си има татко, който е директор на фирма. Наистина фирмата е малка и таткото е родил трима сина — едри пиянища, които непрекъснато пилеят средствата на стареца. Единият е в Оксфорд, другият е писател и получава прекалено щедра издръжка, а най-възрастният работи във фирмата, където взема твърде висока заплата. Никой не се замисля за бедната малка Джулия — но можеш да бъдеш сигурен, че в мое лице тя е намерила предан защитник.
Но не за това исках да ти пиша. Преди да се спусне над нас тъмната нощ на брака — или поне над мене, — какво ще кажеш за едно съвместно прекарване на ваканцията в Дорсет? Предложиха ми една вила в Къмли, която се намира на малко заливче близо до Лълуърт. Рой Мейдстоун ще подели разноските с нас и ще можем да прекараме две седмици в риболов, пиене и, надявам се, грешни взаимоотношения с местните прелъстителки, за които всички казват, че били глупави, любвеобилни, страстни и миришели на сено и орлови нокти.
Единственото неудобство е, че вилата е на разположение от 20 юни до 11 юли, а Рой и аз не можем да отидем преди 24. Вярно, че ще изгубим само четири дни, за които плащаме, но въпреки това се дразня. Ти беше казал, че можеш да се разкараш на 20-и — така че, ако искаш, отиди преди нас и там състави списък на вероятните девственици, на местата с историческо и географско значение и т.н. Живописната малка резиденция е напълно твоя. А можеш да останеш и в моето жилище — както ти решиш…“
Усмихнах се отново. Двамата с Алис си правехме неясни планове да заминем заедно, пък дори и за една нощ. Тя отиваше през юли да посети една стара приятелка в Лондон. Джордж потегляше за континента по работа…
— Чаят ти изстина, Джо — рече мисис Томпсън.
— Мисля си за отпуската.
Тя ми наля нов чай.
— Всичко ли е уредено?
— Да — казах аз. — Чудна работа, винаги щом човек поиска нещо, той го получава.
Щастливият израз на лицето й се промени. И преди бях виждал нещо подобно — леля Емили изглеждаше по същия начин при дознанието около смъртта на родителите ми. Гледаше ме едно старо лице, което знаеше твърде много за любовта, истинската човешка любов, прозаична като понеделниците, в които се пере, и необходима като месечната заплата, лице, което знаеше твърде много за болката, а я съобщаваше с равнодушен глас, също като показание на полицай; в този миг мисис Томпсън знаеше всичко за мен, виждаше през тъканта на моите думи направо в черепа зад тях.
— Човек винаги получава това, което иска, докато е млад — каза тя. — Тогава целият свят се е наговорил да му дава…
След това тя отново доби предишния си израз и аз излязох от съдебната зала на отдавна миналата 1943 година, залата, която миришеше на влажна вълна, на изсъхнало мастило и на каменен под и в която следователят слушаше леля Емили с отегчено тлъсто лице, за да се върна в предната стая, където слънцето блестеше по полираната дъбова маса и навън се виждаше „Игъл роуд“, светла и жизнерадостна като току-що окъпано бебе.
Когато стигнах в службата, там беше пълно с хора, които поздравяваха Том Харод. Том беше главният счетоводител, очилат, плешив, тридесет и няколко годишен, приведен като всички канцеларски служители и с бледо лице; допусках, че има всички нормални човешки качества, но винаги ми се струваше, че е бил включен в някоя нова пратка канцеларски принадлежности или е бил подарен за Коледа вместо настолен бележник и мастилница.
Присъединих се към тълпата.
— Хайде, да е честито! Вие ще бъдете много добър помощник главен касиер. Кога заминавате на юг?
— Почакайте — каза той. — Още не съм си дал оставката. — Той сложи ръка върху рамото на Теди. — Надявам се, че ще можете да продължите и без мен.
Теди имаше самодоволен вид. Не му подхождаше. Когато Том си отиде и двамата останахме сами, той попита:
— Ще подаваш ли молба за неговото място, Джо?
— Не можеш да получиш четвърта степен, преди да остарееш достатъчно, за да й се радваш — казах аз. — Освен това не си струва допълнителната отговорност.