— Въпреки това ще направя опит — отвърна той.
— Ти всъщност имаш по-добри възможности от мен. По-отдавна служиш тука. — Той наистина беше по-отдавна в службата, но не беше добър като мен и го знаеше. — Отначало ще ти дадат трета категория — добавих аз. — Има нещо в четвърта категория, което ги ужасява.
— Колкото и да е малко повишението, все помага — рече Теди. — Нали знаеш, че ходя сериозно с Джюн?
— Много хубаво правиш. — Внезапно изпитах чувството, че съм загубил нещо, а след това усетих как между мен и останалия свят се издига преграда. — Желая ти щастие, Теди. С нея, и в работата.
— Наистина ли няма да имаш нищо напротив, ако подам молба?
— Защо, по дяволите, да имам нещо против?
— Ще ти бъда началник.
— Том никога не ме е безпокоил.
— Подразбрах, че Хойлейк ще прави преобразования.
— Отдавна го знам — казах аз. Погледнах редиците папки, мастилницата за червено и синьо мастило, които прислужникът трябваше да почисти предишния ден, тенекиения капак, използуван вместо пепелница — сега в него димеше цигарата ми, сметачната машина и пишещата машина, календара с момичето, което приличаше на Сюзън, пълната със сметки кошничка на бюрото ми. Всички те бяха части от цялата отвратително уютна пустиня. — Но отсега нататък поне, помислих си аз, като се извърнах с гръб към календара, отсега нататък поне няма да ме мамят миражи.
— Отдавна го знам — повторих аз. Сложих ръка върху рамото на Теди и го стиснах уж приятелски, докато направи гримаса от болка. — Давай напред, Теди!
24
Когато стигнахме до Ул, Алис беше заспала на рамото ми. Беше твърде горещо; прозорецът бе стоял отворен през цялото време, но това само раздвижваше въздуха като овесена каша, без да вкара нов кислород. Разтърсих леко Алис, тя бавно се разбуди, отвори очи и щастливо ми се усмихна. Беше облечена в широка синя пола и бяла блуза; помогнах й да се изправи на крака.
— Четири дни — поде тя, когато най-после седнахме в таксито. — Цели четири дни. Не знам как съм успяла да изчакам толкова дълго!… — Целуна ме, без да обръща внимание на тълпата курортисти около гарата. — Погледни — каза тя, докато колата се провираше сред пищно зелените ливади — ето ти къщата от „Тес от рода Д’Ърбървил39“. Веднъж играх Тес в една ужасна постановка в подвижния театър и назубрих всичко около нея. Такава местност е само за страсти, мили.
Ухапах леко ухото й.
— Това обещание ли е?
— Всичко, каквото пожелаеш — прошепна тя. — Ако искаш, можеш и да ме биеш.
— Това ще зависи. Ако не ми готвиш яденето добре…
— Има пълен сандък с храна. Изпразних целия килер.
Прошепнах нещо не съвсем прилично на ухото й и за мое учудване тя се изчерви, а после се захили като ученичка.
— О, какъв сте бил, вие мистър Ел, наистина, човек не може да ви удържи, щом се разпалите. Не оставяте за миг момичето на мира, ама никак!
— Вярно, моме! — казах аз. — Истината е, че съм ненаситен. И направо ти казвам, предстоят ти трудни времена.
Тя сложи пръст на устата си и погледна към шофьора.
— Не беше ли ужасно, докато чакахме?
— Божичко, наистина! Преди да те видя на „Уотърлу“, не ми се вярваше, че ще стане. Дори и сега не изглежда действително.
— Ще го направим. — След това седяхме, без да говорим, и си държахме ръцете, докато таксито спря пред вилата.
Тя беше варосана, със сламен покрив и две входни врати една до друга; първоначално е била разделена на две къщи и собствениците им ги съединили. Вилата бе построена в най-ниската част на една стръмна поляна, която започваше от главния път, сред буйно израсли къпини и бъз и около нея имаше някакъв особен полъх на доброволно усамотение. Зад малкото възвишение се чуваше тихото бучене на морето.
Платих на шофьора и той подкара колата с убийствена скорост нагоре по алеята; таксито беше стара, висока „Минерва“ и се клатеше, а ресорите му скърцаха.
— Човек може да помисли, че има духове — рекох аз.
— Сигурно има. И ние ще идваме като духове тук, след като умрем, искаш ли?
— Още няма да умираме — отвърнах аз, грабнах я на ръце и я пренесох през прага. Оставих я на канапето във всекидневната и застанах над нея леко замаян.
— Видя ли сега? — каза тя. — Вече си компрометиран.
— Пет пари не давам. Слушай, мила, ние сме сами! Не ще се безпокоим дали Елспет няма да се върне неочаквано, дали Ева не ни шпионира. Не трябва да се разделяме в десет часа и мога да те обичам, когато си искам.
— А защо не сега? — Тя ме дръпна до себе си. Почти веднага я придружих в агонията на щастието, потънахме в неизвестни измерения, от които изплувахме, разтреперани и уплашени — сякаш се бяхме съединили, разтопявайки се един в друг като амеби, но в същото време се сблъсквахме със сила, като катастрофиращи коли.