Банята беше от този тип, какъвто би очаквал човек във всяка къща на средната класа — зелени плочки, зелен емайл, хромиран пешкирник, голямо огледало с поставки за чаша и четки за зъби, желязно шкафче, вана с душ и лампа, която вместо с ключ се пали с шнур. Беше безукорно чиста, миришеше слабо на парфюмиран сапун и прясно гладени пешкири; не беше нищо друго, освен баня, беше създадена като баня.
Банята, която бях ползувал вечерта, преди да дойда в Уорли, е била приспособена от спалня. По времето, когато строили къщите на „Оук кресънт“, се смятало, че работническата класа не се нуждае от бани. Беше малка стая с под от груби борови дъски (човек трябваше да внимава, за да не се набоде) и кафяви тапети на петна от плискалата вода. Пешкирите стояха в кръглия долап, а той обикновено беше пълен с не доизсъхнало бельо. Върху перваза на прозореца имаше бръснач, парче сапун за бръснене, паста за зъби и страшна неразбория от четки за зъби, изхабени ножчета за бръснене, парчета плат за бърсане и поне три чаши със счупени дръжки, за които се предполагаше, че служат при бръсненето, но прахът върху тях показваше, че изобщо не се използуват.
Няма да се преструвам, че съм прекарал целия си живот при леля Емили в такова състояние на оскърбена чувствителност. За нас двамата с Чарлз беше въпрос на чест да не придиряме за нищо; не искахме да сме като управителя на бакалницата, който живееше в най-горната част на „Оук кресънт“ и вечно проповядваше както голямото си уважение към чистотата, така и отвращението си от липсата на чистота у другите хора. Чарлз често го имитираше: „Ами че водата и сапунът са съвсем евтини! Човек не трябва да е богат, за да бъде чист. Не бих се отказал от банята си за нищо на света…“ Той говореше за ваните, сякаш самото потапяне на тялото във вода беше нещо похвално. Както казваше Чарлз, на човек му се искаше да извика, колкото му глас държи, че складира въглищата си в банята и се къпе чак когато го засърби кожата.
Но въпреки всичко това вече бях започнал да откривам някои твърде мрачни подробности от живота в Дафтън, които съвсем не ми се струваха смешни. Обичах много леля Емили и чичо Дик, дори и двамата им сина, Том и Сидни, съответно тринадесет и четиринадесетгодишни, шумни, груби и тъпи; те вървяха към бъдещето, което ги очакваше във фабриките, и очевидно бяха щастливи от това. Дори се чувствувах малко виновен, че напускам Дафтън, защото знаех, че осемте лири, които давах всеки месец на леля Емили, й помагаха много. Но не можех повече да остана в нейния свят. Докато бършех лице в големия мек пешкир, гледах с крайчеца на окото си халата, който висеше зад вратата (наблюдавах непрекъснато тази дреха, сякаш ме беше страх да не избяга), и вдишвах чистата и парфюмирана миризма на стаята. Бях вече стъпил в един твърде различен свят.
Върнах се в стаята, смених си яката и се сресах. Когато се погледнах в огледалото, изведнъж се почувствувах съвършено сам. Обхвана ме детинска тъга по грозните стаи и улици, където беше невъзможно да се загубиш или да останеш гладен; по познатите лица, които можеха да те отегчават или дразнят, но никога не ти причиняваха болка и никога не ти изневеряваха. Струва ми се, че носталгията не може да се избегне напълно; но цялата носталгия, на която бях способен, сякаш се събра в няколко секунди през този ден и никога повече не страдах от нея.
Погледнах през прозореца. Задната градина ми се видя учудващо голяма. Беше заградена с жив плет и в най-отдалечения край имаше голямо ябълково дърво. До него растяха две череши; спомням си как татко ми каза веднъж, че черешите не могат да живеят самички. „За да дадат плод, трябва да се оженят“ — прибави той и невинно се зарадва от сполучливия образ. Татко никога не бе имал собствена градина, а само едно малко местенце, дадено му от общината. Без ябълки, без череши, без поляни, без жив плет…
Оправих връзката си и слязох във всекидневната. Престоях не повече от пет минути и мисис Томпсън дойде с кафето. Поднесе го на сребърна табла; замислих се колко ли пари влизат в тая къща. В писмото си пишеше, че съпругът й преподава английски в средния курс; но ми се струваше, че това не е достатъчно, за да обясни техния стандарт. Не само таблата и кафеникът ми направиха силно впечатление — те биха могли да бъдат и сватбени подаръци, — а също и чашите, каничката за мляко и захарницата. Те бяха тънки и полупрозрачни, с глазура от чисти основни тонове — червено, синьо, жълто, оранжево, — разбрах, че са скъпи, защото бяха лишени от много шарки и блясъкът на глазурата беше твърде силен. Когато се отнася до пари, имам усет като на врачка; бях сигурен, че тук влизат поне хиляда лири годишно. После забелязах привичните движения на мисис Томпсън, докато използуваше кафеника, без израза на гордост и загриженост, който придобиват повечето жени, щом извадят сервиза от доброкачествен порцелан, и увеличих сумата с още петстотин.