— Исусе! — възкликна тя — това беше чудесно! — Възклицанието й не звучеше богохулно, както не бе звучало богохулно и преди малко. Беше го повтаряла задъхано и удивено; за първи път я чувах да произнася тази дума.
Преди да стане време за чая, ние се измихме в кухнята. Тя беше малка и хладна, с каменен под: умивалникът бе плитък и водата плискаше. Беше леденостудена; Алис се съблече до кръста и потръпна, когато по гърба й потекоха няколко капки. Прах покриваше малкия прозорец; в полумрака кожата й сякаш излъчваше светлина. В този миг бях освободен от желания и видях тялото й съвсем безлично, като подреждане на цветове и светлина, една радостна теорема от линии, които са щедро закръглени, които се дават, дават, дават на въздуха, дават се на студената шипяща вода, дават се на мен — женското тяло с всяка своя частица иска винаги да живее, а мъжкото е винаги склонно към смъртта. Докато Алис беше при мен, аз нямаше да умра, сякаш мама и татко бяха отново живи — това бе краят на страха и самотата.
Тя се извърна и ме прегърна през врата.
— Никога не съм позволявала на мъж да ме гледа, като се мия — каза тя. — Винаги съм била непримирима по този въпрос — на мъжете е било позволено да ме виждат само в най-добрия ми вид, гримирана, изкъпана, сресана. Но ти — ако ти доставя удоволствие, можеш да ме гледаш. Пет пари не давам как ме гледаш, стига да ме гледаш. Обичам те, Джо, обичам те, както трябва, като твоя жена. Иска ми се толкова да се обичаме, че да не става нужда да си го казваме. Но искам също и непрекъснато да ти го казвам.
— Обичам те, обичам те като твой мъж. Бих умрял за теб.
— Не говори за смърт.
— Бих живял за теб тогава. Ще те направя най-обичаната жена в целия свят.
— Не. Само жената, която ти обичаш най-много. — Тя въздъхна. — Ако можех вечно да остана тук.
Очите ми се насълзиха. Всички ние сме въплътени в егоистичното джудже, наречено „Аз“ — влюбваме се в някого и толкова бързо се превръщаме в човешки същества, че дори ни боли.
— Сега вече е действително — казах аз. Цялата земя е твърда.
Хапнахме добре — американски консервирани наденици, сушени яйца и компот, а след това слязохме до Къмли. Или по-скоро се изкачихме; селото беше на около една миля от морето, а вилата — при входа на залива. Стигнахме до селото към шест часа и беше вече малко по-хладно; осигурихме хляб и мляко от селския магазин, седнахме в градинката под сянката на един голям дъб и позволихме на спокойствието да дойде при нас, да остане и да си вре лекичко муцуната в ръцете ни като малък, гальовен шпаньол.
Тя се беше преоблякла в силно деколтирана копринена рокля с шарки в синьо, огнено червено и златно, които преливаха една в друга; платът напомняше тъмното обилие на кейк с плодове — светло медената коса и леко обгорилата кожа на Алис изглеждаха екзотични върху неговия фон. Един ратай, който се прибираше у дома си, обвит целият в дрехи срещу двадесетте градуса, на сянка, ни каза добър вечер, а бледите му очи огледаха замислено тялото й.
— Пуловер, жилетка, фланелена риза, кадифени панталони, а отдолу сигурно дълги вълнени гащи — изброй тя. — Изпотявам се само като го гледам.
— В Германия работех гол до кръста — рекох аз. — Настивах при всяка промяна на вятъра, веднъж слънцето ме изгори и едва не полудях.
— Всезнайко — каза тя. — Представляваш си, че всичко знаеш, а?
— Ами, не знам дори къде съм. Тук няма планини, няма фабрични комини, няма почернели здания — упадъчна работа!
— Не можеш да кажеш, че Уорли е силно индустриализиран.
— Вярно е, но при него индустрията се крие зад всяко нещо. Тук е съвсем различно. — Погледнах близките къщи — блестящо бели или чисто кремави, с ниски сламени покриви, те сякаш съзнаваха собственото си очарование. После прехвърлих поглед насреща върху църквата от посивели камъни. Цялото село миришеше на мляко, сено и чист летен прах; усещаше се и някаква дремеща, успокоена чувственост.
— Различно е — каза тя. — Този свят е по-стар. Толкова е различно, че е дори малко чуждо. Той принадлежи на фермерите и на благородниците. Предполагам, че повечето от тях миришат, но торищата поне миришат по-здравословно, отколкото дараците за вълна. По̀ английско е от Севера — господи, какви глупости говоря!
— Не спирай! — Винаги обичах да я слушам; тя можеше да говори за съвсем странични неща, без да превръща разговора в лекция.