Бяхме седели около час, когато покрай нас минаха две момичета, следвани от две момчета. Погледнах едното момиче. Изглеждаше на петнадесет години, с плоско безизразно лице и черна коса. Беше облечено в тясна басмена рокля, през която се виждаха очертанията на краката й.
— Добър вечер — поздрави тя. — Знаете ли колко е часът, моля?
Преди още да погледна часовника си, Алис я осведоми бързо и кратко. Момичето продължи да ме гледа и очите й обгърнаха тялото ми от горе до долу, така както бях направил и аз.
— Благодаря, господине — каза тя. — Времето е приятно, нали? — После се обърна и продължи надолу по алеята, като леко поклащаше бедра. Чух ги да се хилят, когато се скриха към гората на запад от селото.
— Пие ми се нещо — рече Алис. Погледна към гората. — А на нея — не!
— Обичам те — заявих аз. — Не ме интересуват малки момичета. Особено пък „прокурорски деца“, като това.
— Ти ще останеш тука след мен. Ще ми обещаеш ли нещо — сега в трезво състояние, посред бял ден? Недей спа с нея! С всяка друга, мили, само не с нея.
— Разбира се, че няма. Няма да мога да го направя.
Тя се засмя и лицето и загуби напрегнатия си израз.
Тръгнахме към кръчмата, прегърнати през кръста; никога не бях се чувствувал така свободен, така отърсен от напрежение, грижи и срам. Кръчмата беше стара постройка с нисък таван, дъбови греди, дебели стени, прозорци с решетки, беше приятно да седиш там, да слушаш топлото бръмчене на дорсетския говор и да пиеш кафява бира, която, за разлика от повечето южни бири, имаше приятен малцов вкус. Стигнахме до третата чаша. Предложих цигара на Алис.
— Не, мили.
— Имам достатъчно цигари.
— Не искам да пуша. Струва ми се, че никога вече няма да ми се пуши. Сега имам теб, имам тази вечер, имам още три дни; имаме си къща, пълна с разни неща за ядене и пиене (и то много неща за ядене и пиене!) и нервите ми са спокойни. Това не е толкова важно, че да мисля за него, но все пак не е и маловажно, защото е символ. Ти пуши, щом искаш, скъпи. Но ако моите нерви се нуждаят от успокоение, аз ще… — тя ми пошепна останалото на ухото.
Почувствувах се, сякаш ме бяха хванали за врата й ме бяха пуснали през едно небе от ръце и всяка ръка беше на Алис и ме сваляше леко надолу, докато пак се намерих в кръчмата, замаян от радост и загледан в тъмносините очи на Алис. Не можех да кажа нищо; мигът беше огромен. Бях открил какво е любовта, бях открил не както досега в какво моята любов прилича на другите, а в какво се отличава от тях. Когато я гледах, знаех, че в нея е събрана цялата любов, която ще получа през живота си; бях си взел дажбата. Да се каже, че щеше да е по-добре, ако тя беше с десет години, по-млада и имаше собствени пари, беше все едно да се каже, че животът щеше да е по-хубав, ако в реките течеше бира и по дърветата растяха сандвичи с шунка. Не бях вече разумен.
Мисълта, че има само една жена, която отговаря на даден мъж, може да изглежда глупаво романтична. Но аз знам това — нямаше друга жена, с която бих могъл да бъда щастлив. Между нас липсваше мъчителното привличане един към друг, нито пък любовта ни беше съвършена — едно точно съвпадение на качества и недостатъци. Като казвам, че ми допадаше, аз употребявам думата в йоркширския смисъл: „Ама, че ми допадаш, моме!“ — което значи „хубаво ми е“, „възхитен съм от теб“. Тази фраза произнасях без никакъв присмех; с нея изразявах нещо, което не можех да изразя ма никакъв друг език.
25
Тя плака по целия път до Дорчестър. Притисках я към себе си с лице до нейното; спомням си миризмата на косата й — миришеше на морска вода, на маслини и пот. Почти не говорехме; аз се вглеждах навън в голите хълмове, които се нижеха край нас, в пшеницата, която блестеше с тъмния блясък на пирит, в отделните незасяти парчета, които бяха така театрално голи, както театрално плодородни бяха нивите, и гълтах изгледите като ракия, на големи глътки, за да се предпазя от нарастващото чувство за вина и празнота.
Когато влязохме в гарата, тя ми каза внезапно:
— Исках да ме убиеш. — Думите ме потресоха с нормалния си тон.
— Да те убия?
— Бих те оставила да ме убиеш. — Под загара лицето й беше станало на петна. — Направи ме толкова щастлива, че сега не мога да си представя как ще живея и секунда без теб. Не мога да си представя мига, когато ще остана сама в купето… Предполагам, че осъдените на смърт не могат да го повярват, докато не застанат под бесилката…
— Не говори повече глупости. Ще се видим отново. Ще се виждаме често. Цял живот, нали не си забравила?
— Обичаш ли ме? Дори и сега няма нужда да ме лъжеш. Искаш ли наистина да се разведа? — Очите й бяха погрознели от плач, дрехите й не бяха вече като извадени от кутия; изведнъж си спомних хладнокръвната, елегантна Алис, която бях срещнал първата вечер в „Драматиците“ и се почувствувах като убиец.