— Вие сте двама похабени, стари развратници — каза Рой. — Хайде да се изкъпем преди следобедния чай и да измием тези нечисти помисли. Къде е най-доброто място, Джо?
Минавахме покрай пътеката, която водеше до заливчето, там бяхме прекарали сутринта с Алис. Това бе най-доброто място за плуване; всички други плажове наоколо бяха открити и осеяни с камъни. Но тогава още не можех да изтърпя мисълта, че някой ще наруши спомените ми за него. Без да знам защо, заливчето беше наше, така както вилата не бе.
— На около половин миля оттук е — казах аз и ние отминахме пътеката.
— Карай по-бързо — рече нетърпеливо Чарлз. — Пътят ти е чист.
Натиснах педала и след малко спрях в облак прах на тесния път пред северния нос на Къмли. Имаше една пътека, която водеше надолу към плажа; Чарлз и Рой грабнаха гащетата си и се втурнаха по нея.
— Няма ли да дойдеш, Джо? — попита Рой. — В колата има резервни гащета.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Къпах се вече.
По пътечката те вдигаха врява като ученици. Преди да минат и десет минути, чух ругатните им — босите им крака бяха стъпили на чакъла, а после чух плискане на вада. Взех още една пура от кутията на задната седалка, отрязах я, запалих я внимателно и се опитах да не мисля за нищо. Погалих за утеха износения бакелит на кормилото.
26
Почивката си прекарахме добре. Всеки ден започвахме със силен чай и ром, къпехме се преди закуска — моите приятели откриха нашето заливче още на втория ден — и поглъщахме огромни количества храна. Разгледахме всички забележителности. Изпихме и много бира; но предполагам, че храната, слънцето и чистият въздух не ни позволяваха да се напием. Единственият ден, в който валя, беше денят, в който се натряскахме здравата; започнахме в селската кръчма по време на обеда, продължихме във вилата с бутилкова бира и вечерта отидохме с колата до едни крайпътни ханчета близо до Борнмут. Струва ми се, че никога дотогава не бях пил толкова много — човек винаги има склонност да преувеличава в такива случаи, но като направихме след това равносметка, установихме, че не е било по-малко от единадесет литра бира и половин бутилка джин на глава.
Не знам как съм откарал обратно колата. При нормални обстоятелства би трябвало да я оставим и да вземем такси, но Рой се сби в клозета с един офицер от териториалната отбрана и мислехме, че е най-добре да изчезнем веднага. Рой обикновено беше спокоен характер, но щом прехвърлеше чашката, се превръщаше в „Аз и никой друг“, както се изрази Чарлз. На задната седалка Чарлз доста си изпати с него; неизвестно защо, той се опитваше да се съблече гол и спря да прави опити едва когато Чарлз го цапна по брадата. След това отново стана нормален, ако можеше да се нарече нормално състоянието, при което ту плачеше, ту ругаеше и богохулствуваше. Аз бях точно в този последен етап на пиянството, когато с мозъка си разбираш, че си пиян, нареждаш на сетивата и крайниците да се държат благоприлично и откриваш, че те изпълняват нарежданията ти със закъснение. Нощта като огромно животно изпускаше пара от горещината, виждаше се как се надига от почвата. И пътищата бяха хлъзгави; на два пъти колата започваше да се плъзга встрани. Най-страшното беше, че разбирах опасността, но въпреки това, не давах пет пари. Дори безумно се забавлявах.
Когато стигнахме в Къмли, дъждът беше спрял. Миришеше на мокра трева и се носеха разни нощни миризми, а луната беше изгряла, студена и далечна като крясък на сова.
— Бог е мъртъв! — изрева ненадейно Рой. След това пак започна да ридае. — Офицерите бяха двама. Сега си спомних. Аз ударих не този, когото трябваше. Да ми прости господ!
— Последният стадий — каза Чарлз. — Сълзливите угризения. — Не искам да бъда любопитен, но защо го удари? — попитах аз. — Имаше Военния кръст — отвърна Рой. — Хванал те е делириум тременс — рекох аз. — Това не е причина да биеш нещастника. На тебе няма да ти дадат орден, загдето си му строшил носа.
— Виждаш ли какъв е чудак — намеси се Чарлз. — Щом се напие, става типичен шизофреник. Сърди се, защото мисли, че е заслужавал орден, а го прескочили. Дявол да го вземе, всъщност аз трябваше да ударя някого. Убил съм поне четиридесет японци, да не говорим за онзи, когото прегазих в Калкута, и как ми благодариха, как оцениха моята преданост към дълга и риска, на който съм се излагал? Никак. Сърдя ли се за това? Не. Доволен съм само, че вместо мене четиридесет японци са мъртви.
— Ти не разбираш — обясни Рой. — Аз бях сержант. Ако бях направил това, което е направил капитанът, нямаше да ми дадат военен кръст, а само обикновен медал. — Има различни видове храброст — каза Чарлз. — Има истински габардин и целволе. Не се вълнувай, сержанте.