— Какво целиш с това — казах бавно аз. — Да ме омърсиш?
— Тази вечер си много тъп. Ако мистър Айсджил искаше да се разведе, той можеше да наеме детективи, които да ви проследят. Това щеше да бъде достатъчно, но за по-сигурно щяха да измъкнат наяве и стареца. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш историята в неделните вестници? Обърни се с лице към фактите, Джо. Няма да понесеш такова излагане. Не принадлежиш към класата, която благоденствува от скандали. Ще ти разкъсат сърцето! — Отклони погледа си от мен и каза с нисък глас: — А и ти ще разкъсаш сърцата на много хора. Хора, които ти желаят само доброто.
Опитах се да мисля за Алис само като същество, което обичах, с което можех да бъда мил, нежен и глупав, същество, в което бях сигурен до последен дъх, което би си извадило сърцето и би ми го дало да го изям, акр поисках; но си спомних само вдигнатата й пола на канапето, където сега хъркаше Рой, нежното тяло на плажа, където се бяхме къпали онази сутрин; спомнях си само удоволствията, леките удоволствия, а това не беше достатъчно, за да го противопоставя на думите му.
— И какво стана със Сюзън? — попита той.
— Свършено е. Знаеш много добре, че е свършено.
— Не знам такова нещо. Ти не си правил никакви опити да я върнеш.
— Няма да има смисъл. — Прозях се. — Уморен съм!
Станах и се протегнах. — Подът вече не се люлее. Толкова пихме, че изтрезняхме.
— Няма значение. Слушай, Джо, не ти искам често услуги. А и тази услуга не е за мене. За теб е. Обещай ми да пишеш на Сюзън!
27
— Уф, много е топло, нали? — възкликна Сюзън. Лежахме на една полянка сред папратите над „Фолито“; следобедното слънце ни напичаше като „мъка приятна и дълга“.
— На тебе не би трябвало да ти е горещо — възразих аз, поглеждайки деколтираната й блуза с голи рамене и памучната пола. — Нямаш почти нищо на себе си.
— Лошо момче! — каза тя и издърпа, блузата, докато покри раменете й. — Сега доволен ли си? Щастлив ли е сега Джони, когато неговата Сюзън се е върнала?
Издърпах блузата от раменете й. Целунах леко всяко рамо.
— Сега съм щастлив. Щастлив съм само когато съм с тебе.
Жените над тридесет години изглеждат по-млади в полумрак или на слаба светлина; едно момиче на деветнадесет изглежда по-младо, почти дете, от силния блясък на обедното слънце. В този миг Сюзън имаше вид на четиринайсетгодишна. Червилото й се беше изтрило от целувки, пудрата беше изчезнала; устните й бяха зачервени, а кожата — безупречна.
— Писмото беше прекрасно — рече тя. — О, Джо, толкова нещастна бях, преди да го получа. Това беше най-хубавата изненада в живота ми.
Чарлз ми беше помогнал да го напиша след дълъг спор, по време на който ме беше нарекъл между другото „слабоумен тип“ и „западнал жиголо“.
— Ето сега — каза той, когато го бях подписал — това ще накара глупачката да се върне тичешком, с блеснали от любовен плам очи. Винаги можеш да разчиташ на чичо си Чарлз.
Можех да разчитам наистина; Сюзън беше при мене, за да го докаже. Бях се върнал преди една седмица от Дорсет, а тя току-що бе пристигнала от Кан; обади ми се по телефона веднага щом прочела писмото. Киселият, опушен мирис на папратите заседна в гърлото ми; повдигнах се на лакът и се загледах в долината под нас, към Уорли. Виждах го целия — общината със сандъчета цветя над входа, лодките по реката в Сноу парк, жълтите автобуси, които излизаха от автостанцията, големият черен показалец на фабриката „Тебът“, пулсирането на трафика по Пазарната улица с магазините й, чиито имена можех да изброя като „Отче наш“ — Уитрип, бижутерът с красивите златни и сребърни часовници, пред които моят часовник изглеждаше съвсем евтин; Финли, шивачът с ризи „Дакс“ и „Вантела“; и халите „Егер“, бакалинът Пристли с миризмата на сирене и печено кафе; Робинс, аптекарят с одеколона „Лентерик“ и четките за бръснене от боброва козина — обичах го целия град, чак до Кристоделфийската читалня с фасадата от червени тухли и афишите пред кината „Колизеум“ и „Роял“. Не можех да го напусна. А ако се оженех за Алис, щях да го напусна по принуда. Можеш да обичаш един град само ако и той те обича, а Уорли никога нямаше да обича ответника от подобно бракоразводно дело. А и аз трябваше съответно да обичам Уорли, трябваше да взема всичко, което можеше да ми даде; беше твърде късно, за да се задоволя само с неговото топло приятелство, с едно момиче от шеста категория, с един живот, прекаран, и то ако имах късмет, в някоя от квадратните бетонни къщички в новия комплекс на съвета. Хората можеха да бъдат щастливи в тези къщички с техните малки градинки, с една баня и без гараж. Те можеха да бъдат щастливи със заплатата, която получавах сега, и дори с много по-малко. Това обаче не беше за мене; в най-лошия случай бих предпочел да приема и него, отколкото да напусна Уорли, но трябваше да принудя града да ми разреши своята най-висша близост — мощта, привилегиите и лукса, които се излъчваха от Върха.