— Джо — каза Сюзън, — много си лош! Не ме слушаш.
— Слушам те, миличка — отвърнах аз. — Писмото не беше чак толкова хубаво. Когато го писах, бях много развълнуван. Страх ме беше да не познаеш почерка и да го хвърлиш, преди да си го прочела. Не съм имал нито миг щастие, откакто ми каза, че всичко е свършено между нас.
— Ти ми обеща никога вече да не се виждаш с Алис. Каза ли й го?
— Знаеш, че е в болница. При това е много болна.
Лицето на Сюзън беше станало твърдо; вече не приличаше на ученичка, а на жена съдия, която винаги праща обвиняемия в затвора без право на гаранция, за да не може никой да я обвини в женско мекосърдечие.
— Трябва още сега да й кажеш. — Приличаше на майка си; меките извити линии на лицето й сякаш се изопнаха, а устата й беше стегната и дисциплинирана. Тя доби израз не на жестокост, а на съдничество.
Алис се бе върнала един ден преди мене и посред нощ я откарали в болницата. Никога не разбрах от какво точно е болна; не беше рак, а някаква вътрешна подутина — достатъчно сериозна за операция, но не достатъчно сериозна, за да накара лекарите да й дадат упойка срещу болката. Сега чакаше операцията — позволяваха й свиждане само със семейството й. Не й бях писал. Тя ми изпрати една бележка, че е по-разумно да не й пиша. Но съвестта ми беше гузна, защото знаех, че тя не очаква да взема думите й напълно сериозно.
— Чуваш ли ме, Джо? — Гласът на Сюзън придоби писклива нотка. — Кажи й го сега. Няма да умре. Ако не й пишеш веднага, този път настина ще скъсам с тебе. Не се шегувам.
— Млъкни. Ще направя това, което съм обещал. Ще приключа тази история веднъж завинаги. Но когато излезе от болницата. И то лице в лице. Не с писмо. Писмото е признак на малодушие.
Сюзън се изправи.
— Ти си отвратителен и жалък. Никога не правиш това, за което те помоля, а сега се връщаш при тази… тази стара жена само защото се предполага, че била болна. По-добре никога да не бях те срещала! Развали ми ваканцията във Франция, а сега, когато съм отново щастлива, пак правиш това. Мразя те. Мразя те, мразя те!… — Тя избухна в сълзи. — Отивам си. Не искам да те виждам повече. Никога не си ме обичал…
Хванах я грубо и я ударих силно по лицето. Тя нададе лек вик на изненада, после се нахвърли с нокти върху мене. Удържах я настрана с лекота.
— Няма да си отидеш — рекох аз. — И няма да направя това, което искаш. Обичам те, глупачко! Аз съм този, който казва какво трябва да се прави. И сега, и занапред!
— Пусни ме — дръпна се тя. — Ще викам за помощ! Не можеш да ме държиш насила! — Започна да се бори. Черната й коса беше разчорлена, а кафявите очи заблестяха от гняв, превърнаха се в тигрови топази. Разтърсих я с всичка сила. Бях го правил и по-рано, на игра, когато ме караше да й причиня болка; но този път бе наистина и когато спрях да я разтърсвам, тя се беше задъхала и беше близо до припадък. След това я целунах, захапах устните й, докато почувствувах вкуса на кръв. Ръцете й се сключиха зад врата ми, тя се отпусна и падна на земята. Този път не ми разигра ролята на уплашена девственица; този път аз нямах никакви скрупули, никакъв хоризонт пред себе си, само кипящата лудост на инстинкта.
— Нарани ме — каза тя после, когато бях дошъл на себе си. — Нарани ме, погледни, тука ми тече кръв и тука — и тука! О, Джо, сега те обичам с всичко мое, всяко мое парченце ти принадлежи! Вече няма да имаш нужда от нея, нали?
Тя се изсмя. Смехът й беше нисък, гърлен. Беше пълен с физическо задоволство.
— Ако искаш, кажи й, когато излезе от болницата, мили. Вече няма да ти бъде нужна. Знам го. — Тя ми се усмихна; усмивката й излъчваше почти дивашко щастие.
— Да, вече няма да имам нужда от нея — повторих аз. В устата си усещах вкус на кръв, кръв течеше и от ръката, където ме беше издрала. Сега слънцето пробождаше очите ми, а папратите около полянката сякаш наистина израснаха нагоре и се надвесиха над мен.
28
Минаха два месеца, преди Алис да излезе от болницата. Един ден преди това Браун ми телефонира в общината. Позвъни ми направо без обикновените секретарски превземки.
— Мистър Лемптън? Бихте ли обядвали с мен в Консервативния клуб. Ледърфорг. Един часа.
— Сигурен ли сте, че мен търсите? — попитах аз.