— Разбира се, че съм сигурен. Много е важно. Гледайте да бъдете точен.
Неговият тон ме разтревожи. Беше сива и дъжделива септемврийска утрин, ту задушна, ту студена; кошничката с непрегледани документи на бюрото ми беше пълна и след като се справех с тях, трябваше да видя нашия младши чиновник Реймънд във връзка с една дребна липса. Сега, когато Реймънд е солиден гражданин и заема моето място в службата, човек трудно може да си представи как изглеждаше тогава — мършаво малко момче с бяло, пъпчиво лице, лъснал костюм от син габардин с оръфани маншети, риза, която никога не беше съвсем чиста и никога — съвсем изцапана. Когато Браун позвъни, той чистеше мастилниците и пееше „Напред, бойци християни“ с треперещ глас. Сигурно се опитваше, както предполагах, да поддържа духа си бодър.
— Да не сте се събрали на молитва? — попита Браун. — Едва чувам гласа ви! — Забелязах, че е изоставил йоркширския акцент.
Прикрих слушалката с ръка.
— Млъкни, Рей, имам работа! За какво искате да ме видите, мистър Браун?
— Не мога да ви кажа по телефона, но дори и да можех, сега нямам време. — Той затвори.
Запалих цигара. Тя нямаше добър вкус. Откак се бях върнал от Дорсет, не бях изпитвал истинско удоволствие от цигарите. Помислих си, че досега имах щастието да избягна обясненията: Хойлейк не бе успял да ме наплаши, за да спра срещите със Сюзън; сега той беше предал задачата на Браун, който по някакъв пряк, неприятен начин щеше да ме ритне в слабините. Човек с няколкостотин лири в банката — при това щастлив, че има и тях — е безсилен против човек с няколкостотин хиляди. Щях да бъда принуден да напусна Уорли. Вече имах известни предчувствия за бъдещето си в общината, когато виждах как Теди видимо се надува от повишението си (дадоха му и четвърта степен). Предишната вечер бях със Сюзън; тя бе разсеяна, мълчалива и плачлива, но не искаше да ми каже какво й е. Сега знаех. Таткото беше ударил с юмрук по масата, тя вече спринтираше към вдигащия се мост и бавно затварящата се решетка. А и Джек Уелс щеше да се прибере за Коледа — какви възможности имаше свинарят пред принца? Сега, щом опря до това, изпитах облекчение — нямаше къде да отстъпя, нямаше нужда да бъда приятен никому, можех да си позволя лукса да кажа какво мисля.
Погледнах Рей, ръцете му бяха изцапани със синьо и червено мастило, а долната му устна трепереше. Беше забелязал, че се занимавам твърде дълго с книгата за дребните плащания в брой и знаеше какво го чака. В моя власт беше да променя целия му живот; произхождаше от бедно семейство и аз знаех какво става с хора, изхвърлени от местната служба. „Ефикасният тъпанар“ беше уволнил веднъж един младши чиновник за същата грешка и той завърши като черноработник. Ако не си твърде щастлив, твърде богат или твърде талантлив, системата на препоръките може да се превърне в безмилостен неприятел през остатъка от живота ти дори ако само веднъж си направил нещо нередно. Рей беше на подсъдимата скамейка в цялото си величие от 160 сантиметра — аз бях съдията и журито. Една дума да кажех на Хойлейк и той изхвръкваше!
— Донеси ми кутията с наличните пари, книгата за марките и книгата за дребните плащания в брой — наредих аз. Той ги извади от касата и се приближи към моето бюро, като влачеше краката си в износени обувки.
— Тази сутрин ги прегледах, Рей — казах аз. — Има някои несъответствия.
Той ме погледна глупаво.
— Грешки — поясних аз. — Грешки, които би трябвало да дадат излишък, но не дават. Петнадесет шилинга за последните две седмици. Взел ли си тези петнадесет шилинга?
Той поклати глава. Очите му започнаха да се насълзяват.
— Добре тогава. Може би съм сгрешил. Ще прегледаме книгите заедно.
Той се наведе над мен, докато пръстът ми минаваше по колоните цифри, а червено-синята му ръка с изгризаните нокти следваше моята. Повдигна ми се от тази гледка и от овехтелите му обувки. Видях се през неговите очи — стар, опитен и всемогъщ. Затворих книгите с трясък.
— Проклет идиот, защо си го направил? Нали винаги ще те хванат?
— Не знам — отвърна той плачливо. Аз обаче знаех защо. Неговите съученици от основното училище сигурно печелеха по пет-шест лири на седмица, а той вземаше само две. Нещастникът се е опитвал да се държи на едно ниво с Джоновците!
— Нямам. Много съжалявам, мистър Лемптън. Никога вече няма да правя така. Заклевам се. Моля ви, не ме обаждайте!
Извадих от джоба си една банкнота от десет шилинга и две монети по два шилинга и половина и ги сложих в кутията с парите.
Лицето му просветля малко.
— Нали няма да ме обадите, мистър Лемптън?
— За какво, по дяволите, мислиш, че връщам тия пари?