Выбрать главу

Той грабна ръката ми и я раздруса.

— Благодаря ви, сър, много ви благодаря. Ще ви ги върна до последното пени. Заклевам се…

— Не — казах аз. За него петнадесет шилинга бяха сума, така трудно постижима, както хиляда и петстотин. — Не, глупако. Само не повтаряй, това е всичко! Този път ще те оправя; но ако те хвана втори път, макар и само за половин пени, отиваш направо при мистър Хойлейк! А сега върви си измий лицето!

Той излезе и аз се зачудих дали не правя щуротии. В известен смисъл постъпката ми бе подсъдна и ако той отново откраднеше нещо, щеше да ми стане горещо. Но не бих могъл да постъпя другояче — още си спомнях времето, когато се нуждаех от петнадесет шилинга, едва имах пари за цигари и гледах как се перчат дафтънските келеши в нови костюми и с натъпкани портфейли. И може би, помислих си суеверно, ако се покажа милостив към Реймънд, Браун пък щеше да се покаже снизходителен към мен.

Ледърфордският Клуб на консерваторите беше в центъра на града — една сграда в италиански стил. Камъните първоначално са били кремави на цвят — понякога се чудя дали всички архитекти от деветнадесети век не са били побъркани, — но стогодишното въздействие на градския дим им беше предал нездрав, петнист вид. Килимът в преддверието бе тъмносин и много дебел, мебелите — тежки, тъмни и викториански, всичко, което можеше да се лъсне, дори до пръчките по стъпалата, издаваше силен блясък. Миришеше на пури, уиски и котлети и над всичко цареше груба, тежка тишина… Имаше множество портрети на консервативни знаменитости — всички те имаха прозорлив вид, наблюдателни очи и уста като пружинен капан, захапал здраво дебелия сочен бифтек на успеха.

Почувствувах силна възбуда. На това място растяха парите. Много богаташи облагодетелствуваха с присъствието си някои скъпи хотели, крайпътни заведения и ресторанти; но човек никога не можеше да бъде сигурен в тяхната категория, защото за да влезе там, беше необходимо да има пари за обед, яка и връзка. Ледърфордският Клуб на консерваторите с годишната си вноска от десет гинеи, плюс случайните помощи („Запиши сто лири за мене, Том. Ако не ги вземе партията, ще отидат в данъчните.“), беше само за богати хора. Тук се вземаха решения, сключваха се сделки между супата и десерта; тук една уместна дума, усмивка или жест за едно денонощие можеха да прехвърлят някого в по-висока категория. Тук беше центърът на областта, която толкова отдавна се опитвах да завладея; тук се извършваха магиите, тук миризливият свинар се превръщаше в принца, който всеки ден си сменя ризата.

Казах името си на портиера.

— Мистър Лемптън? Да, сър, мистър Браун има среща с вас. Наложило му се е да закъснее малко, но ви моли да го почакате в бара. — Той ме огледа със съмнение; не бях имал време да се преоблека, носех светлосивия си костюм и кафяви обувки. Доскоро това бе най-хубавият ми официален тоалет. Обувките бяха още добри, но изглеждаха тежки за костюма, а костюмът бе твърде тесен и с възкъсо сако. Третостепенните шивачи винаги правят дрехите твърде тесни. Видях презрение в очите на портиера (или поне така ми се стори) и затова прибрах в джоба си шилинга, който мислех да му дам за бакшиш. (Добре бях направил; по-късно открих, че никога не се дава бакшиш на прислугата в клуба.)

Барът беше препълнен с бизнесмени, които се измъчваха, за да подпомогнат засилването на търговския износ. Положили бяха усилия да направят този бар по-модерен; килимът беше на блестящи зигзагообразни ивици от синьо, зелено и жълто, а тезгяхът — покрит с пластмаса и облицован в нещо като черно стъкло. Никъде нямаше белези, че това е място, запазено за по-висшите категории, освен портрета на Чърчил отгоре — портрет, който се намираше в повечето кръчми. А и съвсем не всички говореха правилен английски език. Главната промишленост на Ледърфорд е текстилът и повечето членове на управляващата класа получават образованието си в техническия колеж, където до известна степен са принудени да влизат в досег с по-прости младежи и съответно да придобиват малко от северния акцент. Белегът, по който се познаваше, че клиентите на бара са богати, беше големината им. В Дафтън, а дори и в Уорли, мен ме смятаха за едър мъж; но тук имаше поне двадесет мъже, едри колкото мен, и още двадесет по-широки и по-високи. А един от тях, застанал наблизо, беше поне един и деветдесет висок и имаше рамене, широки като на горила — целият беше само кости и мускули, в костюма му сигурно нямаше подплънки. Можеше да ме сложи на коляното си и да ми строши гръбнака, без да се задъха, и ако се съдеше по израза на лицето му, би го направил, стига да му паднеше случай. Но злобният израз се замени със светска усмивка и аз видях, че това е Джек Уелс.