— Никога досега не сме имали наемател — каза тя и ми подаде кафето. Гласът й трепна забележимо пред думата наемател, сякаш премисли и отхвърли всички по-меки думи — постоянен посетител, млад джентълмен, който ще постои при нас, и т.н. — Но самата аз съм страдала от хазяйки на младини. Искам да разберете, Джо, че вашата стая е напълно ваша. И можете да си водите гости винаги, когато пожелаете. — Тя се поколеба. — Ако се почувствувате самотен — винаги в началото е малко непривично да заживееш на ново място, — ще бъдете добре дошли долу при нас. За първи път ли живеете далече от дома си? Без да се смята казармата, разбира се?…
— И да, и не. Татко и мама бяха убити през войната и оттогава живея у леля Емили. — Щях да произнеса леля с открита гласна8, но реших да не се опитвам засега.
— Какво по-точно представлява Дафтън?
— Много фабрики. И един химически завод. И едно основно училище. Паметник на падналите във войната и река, която всеки ден има различен цвят. Едно кино и, четиринадесет кръчми. Това е наистина всичко, което човек може да каже за него.
— В такъв случай там нямате театър?
— Нонконформистите9 всяка зима избират нещо от списъка на Ейб Хейуд, Когато исках да гледам някоя пиеса, отивах в Манчестър. В Дафтън няма нищо.
Двамата с Чарлз винаги наричахме града „Мъртвия Дафтън“, а съветниците, началниците и всеки, когото не одобрявахме, получаваше прозвището „тъпанар“. Най-напред бяхме почнали да ги номерираме: „Тъпанар номер три — казваше например Чарлз за своя шеф, библиотекаря — днес пусна виц. Просто са трогателни, когато претендират, че са живи, n’est-ce pas?“ Но стигнахме до номер десет и стана вече трудно да им помним номерата, затова приехме друга система. „Дебелият тъпанар пак е сипал вода в бирата — подхвърлях аз, когато собственикът на кръчмата «Дафтънски конник» минаваше край нас с нов камгарен костюм. — Тази нова наметка не е спечелена по честен начин.“ Имаше и един „Чистник-тъпанар“, управителят на бакалницата, който винаги говореше за банята си, и „Усмихнатият тъпанар“, който даваше пари под лихва. Имаше и много други; знаехме доста неща за хората в Дафтън. Доста повече, отколкото предполагаха, например „Неверният на жена си тъпанар“ и „Влюбеният в децата тъпанар“, двама от най-видните граждани; ако можеха да предположат, ние нямаше да се задържим дълго на местата си.
— Тука, в Уорли, имаме малък, но много добър театър — осведоми ме мисис Томпсън. — „Уорлийските драматици“, смешно име наистина. Трябва да дойдете на следващото ни събиране, Джо. Ще ви глътнат веднага — няма достатъчно мъже.
Аз повдигнах вежди.
— Искам да кажа, мъже актьори. — Тя се засмя. — Макар че и млади красиви ергени също се търсят. Играли ли сте някога?
— Съвсем малко в лагерните представления. Но в Дафтън нямах достатъчно свободно време. И да ви кажа истината, не съм голям привърженик на „Немарливият Сирил се разорява“ и „Награда за Пеги“.
— Измислихте си тези заглавия — рече тя, сякаш това й достави удоволствие. — Но признавам, че заглавията наистина звучат като Хейуд.
— Всъщност Чарлз ги измисли — признах аз. — Моят приятел Чарлз Лафърд. Познаваме се от деца.
— Сигурно сте много привързан към него, нали?
— Близки сме като братя. Много по-близки от повечето братя. — Спомних си пълното лице на Чарлз, абсурдно големите очила с рогови рамки и изражението му на невинност, примесена с непристойна веселост; винаги съм му казвал, че прилича на свещеник върху панаирджийска люлка. „В Дафтън няма нищо, Джо. Напусни го, преди и ти да си се превърнал в тъпанар…“ Чувах дълбокия му, малко пиянски глас толкова ясно, сякаш беше до нас, в стаята. „Щом отидеш в Уорли, Джо, край на тъпанарите. Запомни това. Край на тъпанарите.“