— Как сте, приятелю?
— Чудесно — отвърнах аз. — Прекарах една приятна отпуска в Дорсет. Трябва да ви кажа, че пращите от здраве.
— Бях в Майорка. След нея Кембридж ми се вижда влажен и хладен. Точно сега ще се връщам там — дойдох набързо до Уорли. Татко нещо не е добре. Много работи.
— Много съжалявам да чуя подобно нещо — рекох аз и злобно се замислих дали старият Уелс страда от подагра, от простатната жлеза или от високо кръвно налягане.
— Сега е вече добре — каза той. Усмихна ми се. — Татко работи по шестнадесет часа дневно. Ще пиете ли нещо, приятелю?
— Едно уиски.
— Вземете си голямо. После трудно ще привлечете вниманието на келнера.
— За вас това няма да бъде мъчно.
— Какво? О, разбрах! Всъщност високият ми ръст е цяло проклятие. Не мога отникъде да се измъкна незабелязано… Впрочем какво ви води насам? Мислех, че сте разпален лейбърист. Прогледнали сте, а? — Той се изсмя с фалшивия си сърдечен смях.
— Имам среща с мистър Браун.
— Бащата на Сюзън ли?
— Ъхъ!…
— Приятен човек. Но не се оставяйте да ви се наложи. Дръжте за най-високата цена, която може да понесе — предполагам, че ще говорите по служба?
— Вероятно — отвърнах аз. Нямаше какво друго да кажа.
— Предпазливо отговаряте — каза той. — Умен мъж. — Той погледна златния часовник, който изглеждаше женствено малък върху огромната му космата китка. — Трябва да тръгвам! — Допи уискито си.
— Ще пиете ли още едно?
— Не, благодаря, приятелю. Пък и вие нямате право да ме черпите; клубно правило. — Той щракна с пръсти към келнера. — Едно двойно уиски за мистър Лемптън, Хенри. — Подаде една банкнота на келнера и прибра остатъка в джоба си, без да си даде труд да го преброи. — Довиждане, Джо.
— Довиждане, Джек. — Три двойни уиски правеха петнадесет шилинга, точно толкова, колкото липсваха на бедния, хленчещ Реймънд и можеха да го обрекат на каторжнически живот до смъртта му. Въпреки това изпитах удоволствие от уискито.
Видях Браун да влиза в залата. Дойде направо при мене.
— Охо, вие сте се разположили като у дома си, млади момко. Май ще пийна и аз едно уиски, докато има още. — Присви пръст и келнерът доплува при него.
— Много съм ви ядосан, младежо — каза той. Имаше дебели, черни вежди; в съчетание със сивата коса и червеното лице те му придаваха застрашителен вид. Когато се сключваха над дълбоките му очи, заприличваше на съдия — добър, стар бонвиван, който осъжда някой беден работник или чиновник на смърт чрез обесване ей така, за аперитив преди хубавия обед с бутилка от най-доброто порто, но наистина от най-доброто, келнер!
Той извади златна табакера и ми предложи цигара.
— Не, благодаря.
— Разумен сте. Лош навик е да се пуши преди ядене. Но това е единственото нещо, в което проявявате здрав разум; във всяко друго отношение сте кръгъл глупак.
Почувствувах, че лицето ми се изчервява.
— Ако само за това сте искали да ме видите, няма смисъл да стоя повече.
— Не бъдете по-глупав, отколкото сте. Имам едно предложение за вас. Всъщност… — той ме надари с една от неочакваните си очарователни усмивки: съдията, който праща на бесилка, се превърна в дядо Коледа, изпълнителят на всички желания — можете най-напред да хапнете! Обедът няма да е нещо особено; откак въведоха дажбите, заведението непрекъснато запада.
— Тука никой няма вид на гладуващ.
— Не съм казал, че гладуват. Само че вече не можете да ядете нещо свястно. За първи път ли идвате в този клуб?
— Не само в него, но за първи път влизам изобщо в консервативен клуб — отговорих аз. — Ако можеше да ме види баща ми, би се обърнал в гроба.
— Същото би сторил и моят — каза той и намигна. — Същото би сторил и моят баща, момко. Но ние не сме задължени да следваме бащите си.
Изгледах го студено. Фалшивото му приятелско отношение беше автоматично; една кадифена ръкавица върху стоманената ръка, чиято сила всеки миг предстоеше да изпитам. Защо не свършваше цялата работа?
Един келнер се приближи към нас и с много поклони ни отведе в столовата. Тя беше в същия стил като преддверието; покривките бяха ослепително бели и колосани като корабни платна, а вилиците и ножовете достатъчно тежки, което значеше, че наистина са сребърни. Не беше зала, която не може да се копира от един средно добър хотел; но никъде нямаше нито драскотина, нито прашинка. Човек имаше чувството, че келнерите, без да им мигне окото, биха му донесли всичко, каквото поиска, и така, както го поиска, дори ако пожелае да му поднесат собствените си уши и очи, натопени в ликьор.
Тъкмо поглъщах първата лъжица със супа от дивеч, когато Браун каза: