Седях със стиснати ръце и чаках следващия удар. Той не последва; и така, щом стигнах Ледърфорд, аз влязох в първата кръчма, която видях.
Беше стара постройка с лъх на влажна мазилка и прашен плюш; входната врата водеше направо в бара на кръчмата. Когато я отворих, шумът и светлината от улицата изчезнаха. На бара имаше много хора, които говореха тихо. Поръчах си ром и халба „битър“ и застанах на бара. Взирах се в картините, накачени по стените и по стълбището, което водеше към дамската тоалетна; всичките бяха бойни сцени, приятни цветни репродукции с енергични марионетки, които размахваха саби с червена боя на върха, стреляха с мушкети и от мушкетите излизаше малко, кръгло, бяло облаче дим, забиваха знамената си върху конусообразните хълмчета над съвсем плоските бойни полета, напредваха неуморимо в параден строй, а понякога умираха вдървено, притискаха лявата си ръка към гърдите и с дясната подканяха другарите си да продължат напред към победата. След рома бирата имаше вкус на вода и за миг ми се повдигна, не можех и да помисля за още пиене. После почувствувах първото затопляне в стомаха и поръчах втора чаша; затоплянето продължи, след четвъртата или петата ме обгърна щастието на забравата — имах осемстотин лири в банката, щях да стана висш чиновник със сметка за служебни разходи, щях да се оженя за дъщерята на шефа, бях умен, мъжествен и красив, „Чаровният принц“ от Дафтън, всички пречки по пътя ми бяха отстранени по магически начин…
Всички пречки ли? Това значеше Алис. Тука нямаше нищо магическо. Колко ли е пълзяла сред собствената си кръв в тъмнината? Къде се намирах? Ето го Дафтън, ето го Кардингтъп, Фринтън Басет, Кьолн, Хамбург и Есен, видени от въздуха, ето я Бавария с лозята, ето го Берлин, бледите ученички и майките им. Пет цигари за майката, десет за дъщерята. Отново Дафтън, после Уорли от преди една година. Трябваше да си седя в родното място и сега Алис щеше да се разхожда из Уорли, а косата й щеше да блести на слънцето или щеше да лежи на канапето в къщи и да чете някаква пиеса за репертоарния комитет, или щеше да яде пиле със салата, ако беше сезонът на салатите. Хванах главата си с ръка.
— Болен ли си? — попита кръчмарят. Лицето му беше бледо, безизразно, а гласът — дрезгав и мрачен. До този миг говореше с няколко свои приятели за футбол. Сега колелата на съзнанието му или онова, което заменяше съзнанието му, заскърцаха и той се обърна към мен. Аз свалих ръката си и поръчах чаша бренди. Той не се помръдна да ми сервира.
— Казах дали—не—сте—болен?
— А?
— Болен ли сте?
— Не, разбира се. — Поисках чаша бренди.
Всички спряха да говорят и ме поглъщаха с блесналите си погледи, надяваха се, че ще стане сбиване и ще ми смачкат фасона. В това нямаше нищо лично, във всеки миг мнозинството от хората просто умират от скука. Огледах залата и видях, че това не е обикновена кръчма; а някакво педерастко заведение (трима подобни екземпляра седяха до мене и сред заобикалящите ги здравеняци изпъкваха като развалени зъби).
— Достатъчно сте пили — повтори кръчмарят. Аз му се озъбих. Нямаше причини да остана, но краката ми сякаш бяха завинтени за пода.
— Ще ви почерпя аз, драги — предложи един от педерастите. Косата му бе боядисана в метално жълт цвят и целият миришеше на мушкато. — Ти си ужасно лош, Рони. — Усмихна ми се и ми показа пълна уста с ослепително бели изкуствени зъби. — Не правите нищо нередно, нали, драги?