— Търсите си белята — предупреди го кръчмарят.
— Да, моля — каза педерастът и всички се изсмяха. Позволих му да ме почерпи едно двойно бренди и го попитах какво ще пие. Поръча си лимонов сок с тоник.
— Казвам се Джордж — рече той. — А ти, красавецо?
Казах му името на методисткия свещеник в Уорли, който в последния брой на „Клариън“ беше повел „безстрашна война против неморалността“ (под това той разбираше сексуалния проблем).
— Ланселот повтори той. — Ще ти викам Ланс. Подхожда ти. Не е ли смешно, че можеш да разбереш какво представлява един момък още по малкото му име? Ще пиеш ли второ бренди, Ланс?
Пих за негова сметка до три без пет, после се измъкнах, като се престорих, че отивам до клозета. Купих си ментови бонбони от една аптека и проседях до пет и половина в едно кино за късометражни филми. Джоузеф Лемптън постъпваше разумно, той се вардеше от неприятности, докато ромът и бирата престанат да му действуват; Джоузеф Лемптън издигаше също преграда от топлина, тъмнина и цветни сенки между себе си и болката. Излязох на острата дневна светлина. Главата ме болеше както винаги при дневно пиене, но бях престанал да мисля за Алис и вървях, без да залитам.
Влязох в едно ресторантче и се наядох с риба, пържени картофи, хляб с масло, две пасти с особен вкус (по онова време сладкарите употребяваха кръвна плазма и течен парафин) и ягодов сладолед. След това изпих цял чайник индийски чай с цвят на махагон. Когато изпуших третата си цигара и в чайника не беше останала нито капка чай, погледнах часовника си и видях, че е шест и половина. Платих сметката и излязох на улицата; до това време бях си възвърнал достатъчно самообладанието и ми стана ясно, че безпаметното ми напиване няма никому да помогне, най-малко на Алис. Ще се прибера у дома — защото Уорли, въпреки всичко, беше мой дом, аз сам си го бях избрал — и ще си легна в леглото с бутилка топла вода и два аспирина. Не съм бил настойник на Алис; нека Джордж поеме вината. Точно тогава видях Елспет.
Беше застанала на пътя ми, стара жена, пристегната в корсет, с къносана коса. Тя се поклащаше леко на осемсантиметровите си токове. Никога не бях я виждал да изглежда така разсипана: лицето й беше нацапано с пудра, руж и червило в най-театрални окраски, само зачервените й очи бяха човешки.
— Ти, мръсна свиня — викна тя. — Ти мръсен, долнопробен сводник! Ти, мръсен, жалък — тя ме изгледа свирепо — сутеньор! Щастлив ли си сега, копеле? Добре се отърва от нея, нали?
— Пусни ме — дръпнах се аз. — Не исках да умре.
Тя се изплю в лицето ми.
— Не можеш да ме накажеш повече — казах аз. — Аз сам се наказвам достатъчно. А сега, за бога, остави ме сам. Остави ни двамата сами.
Изразът на лицето й се промени; сълзи набраздиха грима. Тя сложи костеливата си ръка върху моята — беше суха и гореща.
— Телефонирах тази сутрин и ми казаха — рече тя. — Знаех какво се е случило. О, Джо, как можа да го направиш? Тя толкова те обичаше, Джо, как можа да го направиш?
Освободих се от ръката й и бързо се отдалечих. Тя не се опита да ме последва, а застана и ме гледаше тъжно също като млада съпруга, която наблюдава отплуващия параход с войници. Почти тичах из плетеницата от странични улици, които тръгват от центъра, и се запътих към работническия квартал около шосето за Бирмингам. Ако продължите по това шосе все напред, сто и петдесет мили, накрая ще стигнете до Бирмингам; това беше другата причина, поради която исках да се напия здравата. Всички пътувания на сърцето завършват в непознат град, там всички кръчми и магазини са затворени, в джоба ви няма нито стотинка, обратният влак за в къщи е отменен без предупреждение, отменен от милиони години… „Остави ни сами“, бях казал на Елспет; но кои бяхме ние? Аз и един труп, един труп, който скоро ще попадне в ръцете на погребалния предприемач — малко руж, малко восък, грижливо подшиване, бели копринени превръзки на местата, които не могат да се оправят, и няма да ни е срам да се покажем пред хората. Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват.
Трамваите и складовете задвижиха бургията в моята скрита, гноясала рана. Всеки път, когато някой трамвай минаваше с шум и поклащане покрай мен, минаваше на няколко сантиметра от безразличните пешеходци, аз виждах как Алис пищи окървавена под колелата; и исках да бъда там с нея, да се пререже и отхвърли моята вина, да спра трафика, да позеленеят от ужас всички волски лица на нещастници, току-що получили заплатата си. Не обръщах внимание на останалото движение, без да зная защо; не зная защо си представях такъв глупав начин на умиране. Не зная и защо не смеех да погледна складовете. Видях един склад с нов надпис — „Ампелби и Дикинсън, Топс и Нойлс, учреден 1855 година“, — той все още ме кара да сънувам кошмари. Имаше шестдесет и три мръсни прозореца и четири от релефните букви на прозорците до главната административна постройка липсваха. „Ампелби и Дикинс“ са трите най-страшни думи, които съм виждал. Сега си мисля, че се ужасих, защото складовете не се интересуваха какво бе станало с Алис; но защо съм изпитвал омраза към невинните дружелюбни трамваи? Вървях още половин миля и се отдалечавах все повече и повече от главната улица, но шумът от трамваите още дращеше слуха ми. За това време от годината вечерта беше необикновено хубава, с една неочаквана пенлива топлина, която струеше по запуснатите малки улички; повечето врати на къщите бяха отворени и във входовете стояха хора, просто си стояха така, не говореха, гледаха черните камъни, комините и западналите малки магазинчета. Беше петък, скоро щяха да излязат и да се напият. В този миг те се преструваха, че е понеделник или дори четвъртък, че нямат никакви пари41, че ще бъдат принудени да седят във всекидневната сред съхнещите пелени и да гледат бледите лица на жените си, техните крака с разширени вени, да изпитват силна омраза към „онова копеле“ от съседната улица, което, представи си, спечелило цяла стотарка от петшилингов акумулатор; после щяха да престанат с преструвката и да се радват на парите, поне три лири за харчене…
41
Понеделник… четвъртък, нямат никакви пари — в Англия надниците се изплащат всяка седмица в петък вечер. — Б.пр.