Спрях и се облегнах на един уличен фенер, защото не можех да продължавам. Трябваше да изляза извън града, сред природата. Човек може да се разхожда сред природата, без да му се повдига, и не го боли, че дърветата, тревата и водата не се интересуват, защото не може да се очаква нищо друго от тях, те никога не са били свързани с любовта. Градът обаче би трябвало да бъде пълен с любов, а никога не е!…
Един полицай мина край мен и ме изгледа изпитателно. След пет минути отново мина край мен; не ми оставаше друго, освен да вляза в най-близката кръчма. Влязох най-напред в бара, където повечето посетители бяха ирландски моряци; дори когато не говореха, имаха вид на оживени побойници. Не бях на мястото си в това заведение, както и те не биха били на мястото си в „Кларендън“. Те го знаеха. Почувствувах с дълбоко задоволство неприязънта им. Точно от това имах нужда, едно остро задоволство като евтина махорка; изпих халбата бира, като гледах с презрително съжаление лицата наоколо — лицата на моите бъдещи шофьори, работници и склададжии, ако имаха щастие да станат такива.
Изпих още една халба. Вкусът се промени няколко пъти: горчив, ароматен, кисел, разводнен, сладък, солен. Главата ми беше пълна с мазна мъгла, която си пробиваше път през гърлото ми, нейният натиск нарастваше и накрая започна да се процежда през очите ми, а столовете, огледалата, лицата и бутилките зад бара се сляха в старинен танц по леко издигащия се под. Барът имаше меден перваз, аз се държах здраво за него, дишах известно време дълбоко и най-сетне подът застана неподвижен, с ръмжене, като бито животно.
След три чашки ром се преместих в съседната зала.
На бара нямаше свободни места за сядане и краката ме боляха, но не това беше причината да отида там. Истинската причина седеше близо до вратата, сама; веднага щом я видях, открих, че тя е единственото необходимо нещо, за да довърша вечерта, единствената упойка, която не бях опитал.
Беше около двадесетгодишна, с къдрава руса коса и дребен кокал; не беше грозна, но лицето й бе несъразмерно, сякаш не е имало достатъчно плът, за да се довърши женствеността й. Когато ме видя, че я гледам, тя ми се усмихна. Усмивката й не ми хареса; бледата плът сякаш щеше да се разцепи. Но човек не трябва много да придиря при такива случайни познанства; в мирно време те не са чак толкова лесни за намиране, колкото си въобразяват добрите порядъчни хора. Нещо в нея веднага разбуди едно мое качество, което смятах, че съм загубил преди години — похот, наполовина примесена с любопитство.
Седнах до нея.
— Да не ви притеснявам?
— Има достатъчно място — изхили се тя.
Предложих й цигара.
— Благодаря — каза тя. — О, каква хубава табакера!
Тя погали среброто, а дългите й тънки пръсти с прекалено закръглени червени нокти се докоснаха до моите. — Не сте оттука, нали?
— От Дафтън съм. Търговски пътник.
— С какво търгувате?
— С дамско бельо — отговорих аз. Когато се засмя, видях, че на горните зъби има кафява линия.
— Страшен дявол сте — рече тя. — Ще ми дадете ли някоя безплатна мостра?