Потънах в едно кресло.
— В ужасно лошо състояние съм — казах. — Хоризонталният белег на челото ми също се нуждае от проверка.
Той го погледна. След това извади шише с антисептик и напои стъпалата ми с него. Ужасно щипеше! Прахд взе няколко топа бинт от Земен тип, напръска ги с някаква червеникава пудра и ги уви около раните ми. Очевидно нямаше намерение да прави нищо по-специално. Когато свърши, той се отдръпна.
— Хей — рекох му, — ами белега на челото?
— С него изглеждаш зловещо намръщен — отвърна той.
— Зная.
— Е, хората се нуждаят от някакво предупреждение. Мисля просто да си го оставим така.
Щях да започна да протестирам. Можеше да ме отърве от него съвсем лесно. Вратата се отвори. Влезе сестра Билдиржин. Премигнах.
Беше облечена в обичайната си медицинска престилка, малко поотпусната, за да не опъва по издутия корем.
— Ти току-що се омъжи за мен — казах аз. — Няма ли да дойдеш с мен у дома?
— И да прекъсна красивата си връзка е доктор Мухамед? — възкликна тя. — Не бъди глупав. Просто се постарахме детето да има законен баща.
— Както и един милион долара — скръцнах зъби.
— Разбира се — отвърна тя и се усмихна чаровно. Точно от този момент нататък започнах да подозирам, че този, който държи съдбата ми в ръцете си, е доктор Прахд Битълстифендър.
— Отивам си вкъщи — казах.
И представа си нямах, че тежкият ми труд едва беше започнал!
Глава шеста
Вилата стоеше на фона на планината под пролетното слънце. Беше малко шокиращо да я видя толкова спокойна и тиха. Но всъщност в историята си тя беше свидетел на агонизиращи мъже повече от три хиляди години. От Фригия, през Рим, та чак до наше време, през портата й определено бяха минали повече от един чифт кървящи нозе.
Двамата с Мадисън излязохме от колата. Видях, че Утанч има нова кола: всяващо страхопочитание червено Ферари, превозно средство, което представляваше ужасно много долари, поне сто хиляди.
Персоналът надничаше плахо иззад ъглите, доста нервен.
Мюзеф пристъпи напред. Божичко, беше затлъстял от добрата храна — трябва да беше над 120 кила! Торгут стоеше точно до него, като полюшваше една масивна бухалка. И двамата се хилеха като човекоподобни маймуни.
— Добре дошъл у дома! — извикаха в един глас те.
Поне бодигардовете ми се радваха да ме видят. Може и да не бяха в отлична спортна форма, но със сигурност можеха да накарат персонала да се размърда. Торгут само насочи бухалката си и трима от персонала се спуснаха да грабнат торбата на Мадисън.
Добре! Така беше по-добре!
Закуцуках през двора към вътрешния двор. Фонтанът изстрелваше пръски.
Вратата на Утанч беше отворена.
Очите й бяха залепени на цепнатината.
Двете малки момченца очевидно бяха хванати навън. Те побягнаха трескаво към вратата й. Тя ги пусна да влязат, след което затвори.
— Ако имаш нужда от нещо, само извикай — каза Мюзеф. — Няма да ни отнеме много време да се оправим с тия хора. Имаме голяма практика.
— Кой е той? — попита Торгут, като посочи Мадисън с бухалката си.
— Този човек няма да остане дълго при нас — отвърнах. — Но той не трябва да знае това. По-късно ще се оправя с него. Не му позволявайте да се шляе наоколо или да си пъха носа насам-натам, а също така не му давайте да се доближава до телефона.
— Слушаме и се подчиняваме — каза Мюдеф, като се ухили.
— Какво приказват тия? — попита Мадисън. — Тоя език не го говоря.
— Казват, че мафията се навъртала наоколо — отговорих му на английски. — В тая долина ги има много. Нощем можеш да ги чуеш как вият.
— Сякаш не говореха много сериозно за това — каза Мадисън.
— О, така е, защото им харесва да ги избиват. Тия двама мъже са бодигардовете ми. Те са шампионите по борба в тази област. Казах им да се грижат за твоята безопасност и да не ти разрешават да се шляеш много наоколо, та да те застреля някой. — Посочих му една от стаите за гости. — Така че защо просто не влезеш там, за да се изкъпеш и да поспиш? Персоналът ще се погрижи да се нахраниш. И не се притеснявай, ако държим вратата ти заключена. Не искаме да те пипнат.
— Разбрах — отвърна Мадисън и влезе в стаята. Двама прислужника внесоха куфара му. Смигнах на Мюзеф и той заключи вратата.