Гърчех се под всичките тия удари. Тайният знак, татуиран на гърдите ми, беше безполезен. Но мобилизирах силите си:
— Това не обяснява оная тъпотия за ипотеката!
— Ами колкото и да е странно — рече Клоужър, — когато се случи тая работа с ипотеката, ние не знаехме, че Султан Бей и Инксуич са едно и също лице. Всичко, до което се бяхме добрали бе, че Султан Бей притежава вила, една цяла планина и хиляди декари първокласна, обработваема макова земя. И когато ти се свърза с нас, за да я ипотекираш за някакви си два милиона долара, ние, разбира се, се втурнахме към тази възможност. Така че минахме бързо през формалностите и направихме ипотеката.
— Чакай! — изкрещях аз. — Не съм взимал никакви пари срещу подобна ипотека.
— О, страхувам се, че грешиш — каза Клоужър. И той разтвори документите.
Сграбчих ги. Боже мой, земята, за която ставаше въпрос, включваше не само хилядите декари първокласна земя за опиум, която Волтар владееше, но и ЦЯЛАТА ЗЕМНА БАЗА!
И точно пред очите ми, най-долу на страницата, беше моят ПОДПИС.
О, Боже, щяха да ме унищожат за това!
Черната челюст продължи да говори:
— Виждаш ли, има нещо много смущаващо във всичко това. За теб. Сумата беше толкова символична, а сигурността толкова голяма, че ти се доверихме, без много да му мислим. След това открихме, че ти не притежаваш тая земя.
Разбира се, че не я притежавах. Тя принадлежеше на правителството на Волтар!
— Сега — каза Клоужър, — ние наистина се отнасяме добре с теб. Ако бяхме извадили наяве това престъпление, можехме да те пипнем и да вземем яхтата ти, където и да се намираше, защото ти все още беше под турски флаг, дори и в открито море. Държавата щеше да те хвърли в затвора, а не е необходимо да ти споменавам, че турски затвор е равнозначно на смърт.
О, колко добре знаех това!
— Освен това ние наистина сме много хуманна институция и не искахме да минеш през подобно нещо.
Премигнах. Това беше първият път, в който въобще чувах, че „Граб-Манхатън“ е хуманна институция! Наострих уши.
— Така че се задоволихме само с това да те подгоним към дома. Младата жена оказа сътрудничество в рамките на собствената си алчност.
— Чакай малко — казах. — Онази яхта струваше повече от два милиона! Ако стоя взели, това опрощава дълга ми.
— О, страхувам се, че не. Тя беше ипотекирана и ти имаше много малко права над нея. А на ипотеката върху земята й изтече срокът. Не си направил никакви вноски по нея. Нещо си пренебрегнал. Ако накараме турското правителство да ни окаже съдействие, биха могли да предявят обвинения. Няма да имат никакъв избор, освен да те пратят в затвора за ипотекиране на имот, който не притежаваш. Но ти не се разстройвай. Измислили сме ти идеален изход. Сега, когато вече си тук и имаш контакт с фондове и приятели, можеш напълно да се измъкнеш от всичко това.
— Как? — попитах отчаяно.
— Ами, единственото, което трябва да направиш, е да купиш земите, вилата и планината с личните си пари и да ги прехвърлиш на нас, след което ще ударим печат на документа, че ипотеката е изплатена и ти ще бъдеш съвсем чист.
Ето значи защо ме бяха подгонили към къщи. Не бяха посмели да вдигнат шум, защото са щели да загубят цялото имущество. Но моето положение беше напълно невъзможно. Не можех да кажа на тия кожодери, че въпросното имущество принадлежи на конфедерация Волтар. Щеше да бъде нарушение на Кодекса, надминаващо всички възможни нарушения. Нямаше никакъв начин да се сдобия с него заради тях, даже и да исках. Вратите на турските затвори зееха.
Но той си имаше работа с офицер от Апарата. Той можеше да предизвика най-голямото нарушение на Кодекса за всички времена! Ако някога откриеха какво има под онази планина… Леле! Волтар щеше да ме екзекутира. Даже временното решение беше по-добро от липса на решение!
Погледнах нагоре към тайното местенце на портала, където бях инсталирал алармената сигнализация за персонала.
Казах твърдо:
— Разбирам, когато съм победен. Влез, за да направя последните уточнения.