Знаех каква е лъжкиня. Изревах й:
— Ти си тази, която оплеска всичко! Не трябваше да се приближаваш до Турция!
— О, Исусе! — викна тя. — Нищо не разбираш! Продаването на яхтата щеше само да унищожи дълговете ти към Мудур Зенгин. Нямаше да разполагаме с нито цент, за да действаме. Ако бяхме стигнали до Александрия, щеше да ни е необходим капитал, за да купим един публичен дом и да започнем живота си отначало. Оная тъпа рибарска лодка, с която разполагаше Клоужър, вдигаше само половината скорост от тази на яхтата. Веднага, щом се бях върнала с мангизите, щяхме да кажем на „Граб-Манхатън“ да вървят на майната си и щяхме да отпрашим с 20 възела!
— И искаш да повярвам на всичко това! — ръмжах, като ставах все по-бесен с всяка изминала секунда.
— Трябва да повярваш — отвърна Тийни. — Двамата с теб много си приличаме, тъп глупако. И двамата сме покварени до мозъка на костите си. Толкова сме покварени от психологията и престъпленията, че и представа си нямаме къде свършва лошотията ни. Но поне можем да се държим един за друг! Иначе няма никаква надежда. А ти оплескваш всичко! Спуках се от работа, докато им измъкна мангизите. И не направих гаф. Върнах се тук за теб!
Неочаквано Утанч заговори:
— Не можеш да го притежаваш! Той е мой!
Тийни изведнъж я погледна. После устните й се свиха презрително и тя погледна към мен.
— Къде, по дяволите, си го намерил това чудо, Инки? В някоя кофа за смет?
Утанч се дръпна. Изпусна една въздишка на погнуса. Тръгна към стаята си, влезе вътре и затръшва вратата.
Взрях се в Тийни, а яростта ми растеше.
— Виж сега какво направи, бибичка такава. Защо, за Бога, не се махнеш от живота ми? Бих те убивал малко по малко, ако можех. Мразя те от първия момент, в който те видях! Трябваше да те затрия много, много отдавна. А сега съсипа живота ми и ме продаде за някакви си въшливи десет хиляди долара. Мразя те!
Тя пребледня. Бръкна в чантичката си и извади пачка банкноти.
— Бяха за теб! Вземи ги, бибипецо! — и тя ги запрати с всичка сила.
Това вече беше твърде много. Спуснах се и я зашлевих с всичка сила.
Краката й се отделиха от земята. Тя се катурна встрани, блъсна се в стената и се строполи. Остана така за момент, след което вдигна глава. От крайчеца на устата й течеше кръв. Очите й бяха изпълнени с неподправена злоба.
— Ще съжаляваш за това, бибипецо! — каза. — Ще си тръгна оттук и ще се върна в Ню Йорк и тогава ще се молиш никога да не си се раждал!
Обхвана ме страх. Тя можеше да предизвика онова обвинение за изнасилване на малолетна. След което щеше да последва екстрадиране.
Трябваше да се отърва от нея. Не смеех да я убия. Ако не успеех да я доставя в разумен срок, можеха да ме съдят и за убийство по силата на онова съдебно разпореждане.
Вдъхновение! Имаше начин, по който можех да я накарам да спре да ми пречи, като в същото време съм в състояние да я върна, ако се опитаха да кажат, че съм я убил. Тя не говореше езика и не можеше да ми навреди.
ЩЯХ ДА ИЗПРАТЯ ТИЙНИ НА ВОЛТАР!
„Бликсо“ пристигаше. Мадисън заминаваше.
Огледах се наоколо. Нямаше никакви свидетели.
— Ако искаш да поплачеш на нечие рамо — казах, Мадисън е там вътре. — И посочих към спалното си помещение.
Тя погледна в онази посока. После стана, олюлявайки се, и мина през вратата.
Бях точно зад нея. Затръшвах вратата с пета. В същия момент извадих газовата бомба от джоба си.
Тийни не видя Мадисън. Обърна се.
Пъхнах газовата бомба под носа й.
Тя се строполи.
Хванах се бързо на работа и като използвах някаква здрава връв, завързах ръцете и краката й.
Излязох във вътрешния двор. Камионетката си беше заминала, но бяха струпали багажа й до вратата. Като действах бързо, го завлякох в стаята си и далеч от всеки поглед. Беше доста.