Тогава щях да се обадя на Бери и да му кажа:
— Видя ли? Мадисън вършеше всичко прекалено бавно. Но сега аз затрих човека с горивото и всичко; което беше създал. — След което щях да добавя скромно: — Сигурен съм, че си го прочел по вестниците. — После щях да кажа: така че, моля те, възстанови репутацията ми като фамилен шпионин на Роксентър, защото си свърших работата и то само как!
А той щеше да каже:
— Инксуич, колко се гордеем с теб. Разбира се, че репутацията ти е възстановена.
Тогава щях да се върна в килията на Черната Челюст и да му кажа:
— Застани мирно, негоднико. Разговаряш с един фамилен шпионин на Роксентър и всичко, което трябва да направиш, за да се увериш, е да се обадиш в офиса си. — При което той, разбира се, щеше да скъса ипотеката си върху Земната база с маниер на победен.
Щях да го оставя малко да се подмаже, преди да го изритам от имението. Да, това щеше да бъде добре и аз го прибавих към списъка.
Облегнах се гордо назад, за да се полюбувам на шедьовъра си.
И тогава погледът ми улови някакво съвсем слабо движение на екрана. Някакъв нож разрязваше парче месо.
ГРАФИНЯ КРЕК.
Потреперих.
Погледнах отново плана пред себе си. Закрих го така, че да не може да се вижда от екрана. В основния ми план имаше грешка. В момента, в който, някой се прицелеше в Хелър, щеше сам да бъде на телескопичната мушка на някой снайпер в ръцете на графиня Крек!
Замислих се за това известно време. Да, това определено беше пропуск.
За да мога успешно да убия Хелър, беше жизненоважно да се отърва от тази вещица.
Мислех и мислех. Крачех напред-назад. Преди не се бях справял с това. Сега вече не биваше да се провалям.
Изведнъж погледът ми се спря на едно кошче. В него имаше много съобщения, недокоснати, непрочетени, натрупани по време на дългото ми отсъствие. Зародишът на една идея започна да нараства в главата ми.
Отидох до кошчето. Точно най-отгоре имаше картичка от вдовицата Тейл.
Ехо-о, където и да си.
Защо не пишеш?
Усещам го как рита. Вече е почти на път.
Очаквам с нетърпение един щастлив брак.
Да върви по дяволите. Когато станех шеф на Апарата, щях да я унищожа. Хвърлих картичката пода.
Имаше няколко фактури от Волтар с изтекъл срок. И тях ги хвърлих на пода.
От следващото съобщение обаче ми настръхна косата. Беше на дълбоко в купчината, но печатът му не беше от повече от два часа! Беше от неизвестния убиец, когото Ломбар беше назначил да ме убие, ако се проваля! Там пишеше:
ЗАКОНЪТ Е:
УБИЙ ИЛИ ЩЕ БЪДЕШ УБИТ.
Беше подписано с кама, от която капе кръв.
Много се изнервих. Отдавна бях престанал да се опитвам да разбера кой може да е той. Но наистина изглеждаше, че има връзка с „Бликсо“, защото времето на печата беше един час след пристигането на кораба.
Колко жестоко щеше да бъде, ако точно когато съм на прага на пълния успех, почти готов да застана начело на цялата смъртоносна организация, този убиец направи някоя просташка грешка и ме убие по погрешка!
О, по-добре беше да се правя на много зает!
Онова, което търсех, не беше в кошчето. Погледът ми зашари. ЕТО ГО!
Някой куриер го беше пъхнал под вратата, вероятно през последните няколко минути. ТЕЛЕГРАМАТА НА ХЕЛЪР!
Пишеше, че той я изпраща. Да, имаше две други телеграми, доста по-стари, които лежаха в праха.
Отворих последната:
СУЛТАН БЕЙ, РИМСКА ВИЛА
АФИЙОН, ТУРЦИЯ
МОЛЯ УСКОРЕТЕ ЗАМЯНАТА НА КУТИЯ НОМЕР ПЕТ ТОВА ЗАБАВЯ ЗАВЪРШВАНЕТО НА МИСИЯТА ДЖ. Х
Двете по-стари телеграми имаха почти същото съдържание. Но не исках да знам какво пише в тях; исках само да съм сигурен, че и той, и тя знаят, че са изпратени.
Знаех, че този проблем вече е разрешен.
Имах нужда обаче от още едно нещо. Все още не разполагах с него.
Легнах си и се въртях и шавах неспокойно. Станах рано и се затутках да почиствам оръжия.
Когато в Ню Йорк станаха и те, седнах напрегнато пред екраните, гледах, слушах, лежах в очакване.
Молех се за малко късмет. Въобще не разполагах с много време.
Заредих и двата екрана с липсвалите ми в Ню Йорк ленти. Трябваше да мога да превъртя лентата, в случай че, докато ям например, те вземат да кажат онова, което търсех.