— А, добре тогава. Защо да се притесняваме?
— Преди това може да дойде тук.
— Охо! — възкликна капитан Стаб. — В такъв случай ще наредя на хората си да се движат въоръжени даже из хангара. Не бива да се тревожиш за нищо, офицер Грис. Ще го застреляме без предупреждение. Окей?
Малко се поуспокоих.
Като се отказах от дяла си от плячката и парите, те се съгласиха да унищожат веществените доказателства и ми разрешиха да взема чантичката на Крек.
Върнах се в стаята и я прегледах.
КРЕДИТНАТА МИ КАРТА „СКУИЙЗА“!
След всичките неприятности, които беше причинила, си я бях получил обратно!
Това оправи настроението ми за през следващите няколко часа.
Приех го като добър знак, като поличба за добро бъдеще.
Струваше ми се, че нещата наистина се подобряват.
Глава шеста
Точно когато нервите ми бяха на прага на скъсването като прекалено опънати струни, Хелър се появи на екрана.
Какво облекчение!
Тъкмо слизаше от един самолет на „ПанАм“ на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Там беше много рано сутринта.
Вървеше много бавно. В Имиграционната служба трябваше да го помолят два пъти за паспорта му. На митницата служителят с каменното лице трябваше сам да отвори чантата му.
Хелър излезе във фоайето. По радиоуредбата извикаха името му и той се приближи до гишето за съобщения.
Шофьорът от апартамента го чакаше там.
— Донесе ли чантата? — попита Хелър.
— Да, сър — отвърна шофьорът. — А поршето е на паркинга.
Хелър бръкна в джоба си и извади една банкнота. Подаде я на шофьора.
— Хвани едно такси до вкъщи. Аз няма да се прибирам там.
— Сър, не че искам да ви се меся, но мислите ли, че това е разумно? Ние всички мислим, че ще се чувствате много по-добре в приятелска обстановка.
— Това е проблемът там — отвърна Хелър със смъртоносен глас. — Прекалено приятелски са настроени.
— Сър, мистър Епщайн каза…
— Знам, обадих му се от самолета, веднага щом говорих с теб. Знам, че всички имате добри намерения. Но всичко, което искам, е да остана за известно време насаме със себе си и да се опитам да преодолея всичко това.
Късметът ми продължаваше да работи! Точно от това се нуждаех!
Обадих се бързо на Рахт.
— Къде си?
— Ще бъда на Джей Еф Кей след около час. Пътувам със самолет на „TWA“ от Рим през Брюксел. — Чувах гърменето на самолетните двигатели на заден план.
— Той ще се разхожда сам. Обади ми се, веднага щом се приземиш.
— Ще го направя — отвърна Рахт и затвори.
Вниманието ми отново се насочи към Хелър. Следваше шофьора през паркинга. Поршето беше там.
Котката!
Стоеше на прозореца.
Шофьорът отключи вратата и котаракът скочи към гърдите на Хелър. Той го погали и го сложи на рамото си.
— Поне той ще ви прави компания — каза шофьорът. — Шляеше се нещастен из цялата къща. Сложих храната и другите му неща отзад, както ми казахте.
Хелър влезе в колата, взе ключовете и запали. Шофьорът отдаде чест и Хелър потегли.
— Е, коте — каза той, — мисля, че трябва да свикнем с мисълта, че нея вече я няма. — В гласа му нещо се запъна. Екранът ми се замъгли.
О, това беше просто идеално. Хелър въобще нямаше да бъде нащрек! Даже шофираше някак вяло и вдървено. Бях планирал нещата доста по-добре, отколкото очаквах. Бях го депресирал невероятно много. Щеше да бъде съвсем неподвижна мишена!
Караше на север по експресното шосе „Ван Вик“. Още не можех да разбера накъде се е насочил.
Той подмина отбивките, които водеха към Ню Йорк, и продължи да кара направо.
Влезе в експресното шосе „Уайтстоун“ и не след дълго пресече моста на Бронкс „Уайтстоун“. Продължи на север по пътя, успореден с парка на река Хътчинсън. На Изход 6 сви по околовръстното шосе 4 на Нова Англия.
Изведнъж разбрах. Не можех да повярвам на късмета си!
Беше се насочил към ханчето в Кънектикът! Бях сигурен в това!
Въпреки старите слепи дами и заместник-шерифите щях да насоча Рахт натам.
— Е, можеше да успея.
Грабнах една карта. Целият път дотам от летището „Джей Еф Кей“ беше само около 45 мили.
Той излезе от експресното шосе и мина през едно градче. Продължи по държавната магистрала и сви по мекия път. Спря до запустялата бензиностанция и старата дама излезе.