— Как така? — попитах, наслаждавайки се тайничко на депресираното му състояние.
— Рада Лузейни каза, че ако открият кой ги е натопил в тая бъркотия, имат заповед да подпишат договор за него!
— Виждаш ли? — казах победоносно. Уистър е опасен.
— О, мисля, че мога да се справя с истинския Уистър — отвърна Мадисън. Виждал съм се с него и сме си говорили. Той всъщност е добър човек. Онова, което ме притеснява, е шайката на Наркотичи. — Той се завъртя и фокусира погледа си върху мен. — Слушай, Смит. Обещай ми да пазиш в тайна, че аз стоя зад цялата работа. Човек не може да живее в Ню Йорк, нито дори в Щатите, ако мафията го преследва.
О, обещах му предано, че при мен тайната му е на сигурно място. Но само превръзките на лицето ми скриваха радостта, която усещах. Вече знаех, как да убедя Мадисън да стои настрана, ако ми се наложеше. Той седеше там, някак беличък и гледаше тъжно през прозореца. После вдигна пръст и разхлаби яката, която трябва да е била доста стегната. Ръката трепереше.
Глава трета
С един телефонен разговор с офиса на Графърти извлякох информацията, че според пристанищния контрол на трафика „Златен залез“ ще акостира в 16 часа на кей 68 и че всичко върви добре.
Много ми се щеше да бъда под ръка и да стана свидетел на краха на Хелър, когато стъпи на брега в очакващите го прегръдки на полицията. Исках да видя лицето му, когато го бутат към джипа, за да го откарат бързо към „Белвю“ и умственото унищожение.
Поради тази причина отидох съвсем навреме.
Патрулните коли и джипът бяха паркирани в склада, така че въобще не се виждаха. Зад сандъците с товари бяха застанали ченгета със сигнални пушки. Виждаха се само обичайните федерални служби за имиграцията и митницата и въпреки че яхтата не беше чуждестранна и в действителност не трябваше да се регистрира, те бяха под ръка в обичайното си качество на максимален дразнител, а в този случай и на прикритие.
Забелязах Графърти.
— Искам го тоя бибипец — каза полицейски инспектор Графърти. — Направи ми впечатление на една очна ставка за сексуално извратени преди три години и го чаках само да направи първата си погрешна стъпка. И ето че я направи: привлякъл е върху себе си вниманието на един психиатър. Това винаги е фатално. А като заговорихме за психиатри, какво се е случило с лицето ти?
— Скейтбордове от упор — отвърнах.
— А, така ли. Сега си спомням. Ти си федералният агент, който ни обади за скейтборд-бандитите. Никога не забравям лица. Ние така и не ги хванахме, знаеш ли. Но благодаря за информацията. Ще ми се тая яхта да побърза и да дойде вече.
— Претоварен ден? — попитах.
— Да-а, трябва да организирам полицейски ескорт за жената на кмета. Ще държи реч тази вечер по въпросите за душевното здраве, а тя винаги докарва публиката до лудост. Ето я яхтата, идва.
„Златен залез“ се приближаваше по Хъдсън.
Един влекач й хвърли въже на борда й и я взе на буксир за последната четвърт миля. Тя беше красив кораб, целия в бяло и златни орнаменти и повече приличаше на пътнически лайнер, отколкото на яхта. Червеният турски флаг с жълтите си звезда и полумесец, се вееше на оградата на хакборда от бриза по река Хъдсън. Наоколо летяха чайки. Към шумната сцена се прибавяха и хеликоптерите от близката площадка за кацане.
С много изсвирвания между мостика на яхтата и лоцманската кабина на влекача, той я избута до мястото й на кея. Леле Божке, тя беше голяма. Не си бях дал сметка колко голям може да е кораб дълъг 200 фута и тежък 2000 тона.
Сложиха мостче до отворената бордова ограда и федералната банда плъпна по борда, за да подозира разни неща и да дразни хората. Те не търсеха това, за което ние възнамерявахме да влезем. След известно време излязоха до един, горчиво разочаровани, че не са намерили тайно внесен китаец и че бдителният екипаж осуетява усилията им да поставят тайно контрабандна стока.
Сега беше дошъл и нашият шанс. Хората можеха да слизат. Вместо това влязоха двама. Единият бе икономът от апартамента на Хелър, а другият — камериерката на Крек.
Наблюдавахме мостчето и корабните въжета. Никой не можеше да слезе от кораба, без да го видим. Знаехме, че е по-добре да не се качваме на борда, за да не позволим на жертвата да се измъкне на брега зад гърба ни.
Икономът и камериерката, подпомагани от няколко членове на екипажа, изнесоха багажа на графиня Крек на кея и зачакаха такситата.