Най-накрая се оправих. Чувствах се като дрогиран, но бях отпуснат. Стените се приближаваха и отдалечаваха, докато Адора изнасяше търговската си реч на вече бившите лесбийки. Беше ми хубаво да съм толкова отнесен.
Но изведнъж вече не бях.
Съпругата в двойката току-що беше казала:
— О, това истинско нещо е наистина хубаво. Никога през живота си не съм мислила, че човек може да изпита такъв кеф от подобно преживяване. Но не мисля, че веднъж на три месеца е достатъчно.
Адора отговори:
— Не се бой. Само след три дни започваме да преобразяваме ония шовинистични прасета — хомосексуалистите. С помощта на демонстрациите на моя съпруг това място ще се изпълни с постоянни овации, повярвай ми, малката. Представям си само как ще се издуват копчелъците им, докато го гледат как сондира, правейки истинското нещо. Няма да могат да се въздържат!
Вледених се. Моята представа беше съвършено различна от нейната! Като се блъсках в касите на вратите, стигнах до стаята си. Заключих се. Паднах на кушетката. Лежах и треперех. Освен това имах чувството, че ме гори треска.
Щеше ли да проработи планът ми?
Щях ли да успея навреме?
Ако Съдбата повелеше НЕ и за двете, можех просто да се гръмна, защото животът щеше да стане напълно непоносим.
Твърде дрогиран и твърде сляп, за да гледам екраните, се увих в одеяла и изпаднах в ужасни кошмари, където се провалях и свършвах в ада на дяволите от Манко, за да бъда вечно изнасилван от демони хомосексуалисти, макар че се гръмвах всеки ден!
Глава пета
Събудих се късно. Погледнах часовника си. През тялото ми мина шок! Минаваше десет сутринта. Съдът може вече да е отворен!
Разбутвайки превръзките около очите си, грабнах екрана. Да! Картина от съдебната зала!
Полудях!
Звъннах бързо на „Орлово око“. Вдигна мъжът с дрезгавия от пури глас.
— Искате ли още ония 50 бона? — попитах го.
— Премията за онази жена? Дето трябва да бъде предадена в болницата? Онази, която шефът на охраната ни иска да види разпната? ДА, РАЗБИРА СЕ!
— Тя е в съдебната зала на съдията Хамър Туист точно сега. Мисля, че съдът още не е започнал работа. Ако успеете да стигнете там бързо, ще можете да я пипнете!
— Тръгнахме! — отвърна той и затвори.
Погледнах нетърпеливо към екрана. Не, съдът още не беше започнал работа: скамейката беше празна. Но в залата имаше много хора, ако се съдеше по броя на влизащите и излизащите в предната й част. Опитах се да разбера точно на кой ред седи. Не успях, защото тя постоянно извръщаше глава от ляво, където седеше някакъв възрастен човек, на дясно. Двойникът! Двойникът на Гениалното хлапе седеше до нея!
Графинята беше хитра и лукава, но също и глупава. Заповедта за предаването й бе все още в сила, и въпреки това единственото, за което я беше грижа, бе този двойник. В скута й имаше малко куфарче. О, това приличаше на сваляне на хвърчило чрез прорязване на връвчицата му!
Погледнах и другите екрани. Кроуб се мандахерцаше с някакъв ужасен буламач от мозъчни клетки и си тананикаше весело.
Другият екран показваше интериора на микробуса. Аха, значи Хелър ги беше намерил. И се прикрива, заключих аз. Докато двойникът на Гениалното хлапе си издекламира репликите.
Светлината нараняваше очите ми. В стаята имаше прекалено много слънце. Нагласих превръзките така, че да спират по-голямата част от лъчите.
Едно нещо може да се каже със сигурност за съдилищата: обикновено действат много бавно и човек губи по-голямата част от времето за някое дело, просто за да чака и чака. Това работеше за мен.
Отидох и пийнах малко кафе. Гърлото ми беше — много сухо и кафето сякаш не му помогна много. Хапнах и малко сладки — бели в средата и покрити с шоколад. Изядох цялата кутия. Допих кафето.
Върнах се при екрана.
Аха! Раздвижване! Шефът на охраната беше застанал до страничната врата и говореше с някакъв служител в съда. Двамата гледаха към вътрешността на залата. Тогава служителят от съда вдигна рамене, сякаш каза „Давайте“, макар че всички думи се загубваха в глъчката на залата.
Влязоха още двама от охраната. Четвърти зае позиция до вратата, за да я охранява. Другите трима започнаха да крачат по пътеките пред погледите на публиката, като се навеждаха и разглеждаха внимателно всяко лице. Отделяха по много време за всеки в залата.