— Рахт — казах разтревожено, — по джобовете си имаше ли нещо, което аз съм ти дал? Нещо, върху което има името и адреса ми?
— Носех само собствения си портфейл и, разбира се, платката за самоличност.
— Нищо с моето име или телефонния ми номер?
— Не. Защо да нося нещо подобно? Но така или иначе всичко беше много странно. Помислих си, че е по-добре да ти кажа, защото може да е било нарушение на Кодекса. Усмирителната риза беше Волтарианска, имаше етикет от „Занко“.
Тогава ми хрумна друга убийствена мисъл.
— А телохранителите от офиса в Ню Йорк имаха ли нещо по джобовете си, което би насочило следите към мен?
— Ами, те носеха платките си за самоличност. А също и билетите си и този на Кроуб за Афийон Турция. Но това не обяснява бележката, която намерихме върху Кроуб, когато се свестихме. На нея пишеше: „Отведете тоя убиец у дома и се погрижете да остане под ключ“. Беше написана на Волтариански, при това на много добър Волтариански. Сигурен ли си, че това не е нарушение на Кодекса в известен смисъл?
Не ми достигаше адреналин, за да поддържам шоковото състояние. Пророних изтощен:
— Та къде е Кроуб?
— На път за Турция, разбира се. Но не разбирам как онова хлапе с щръкналите зъби е станало от масата, като беше, толкова упоено, и е взривило синя светкавица…
— Рахт! Спри да дърдориш!
— Но когато сложихме Кроуб в един чувал и си тръгнахме, на регистратурата на „Белвю“ ни попитаха защо извеждаме Уистър в усмирителна риза, след като в техния протокол пишело, че е минал през поръчания от съда преглед на душевното състояние и е обявен за напълно нормален. Цялата работа е съвсем налудничава.
Прекъснах го. Главата ме болеше твърде много, за да продължа да го слушам.
— Ти пак се издъни, както винаги! Ако исках да бъде взривена „Белвю“ заради нарушение на Кодекса, щях сам да я взривя. На теб не може да се разчита!
— Да се взриви „Белвю“? — възкликна Рахт. — О, моля те, не прави това. Тия от рецепцията може да са ни запомнили! Не мисля…
Той беше безнадежден случай. Прекъснах връзката.
Седях, плувнал в пот. Може Кроуб да се е разприказвал, докато Хелър и Крек са го държали в ръцете си. Кроуб знаеше защо съм го изпратил в Ню Йорк — за да очисти Хелър.
Дланите ми бяха мокри от пот. Чух нещо в коридора и за малко да полудея.
Крек и Хелър можеха да се появят навсякъде! Във всеки един момент!
Бяха само момичетата, които се прибираха от работа.
О, богове на Космоса, колко бе хубаво, че имах план и можех да избягам. Защото, увеличавайки тревогата ми, те влязоха, като дърдореха колко хубаво ще бъде, когато всички хомосексуалисти са преориентирани.
Единственото, което можех да направя, бе да си седя, а не да хукна веднага към вратата, крещейки.
От живота често му идва твърде много на човек.
Глава седма
На другия ден станах вцепенен от изтощение. Нощта беше много тежка. Бяха ми необходими четири бхонга, за да мога въобще да направя нещо. Гърлото ми беше прегоряло. Беше ми трудно да виждам. Заплахата от демонстрации за хомосексуалисти приближаваше като кошмар.
Изпих един литър сок от грейпфрут, почти без да си поемам дъх. Изядох един пакет сладки „Орео“. Продължавах да се чувствам ужасно. Имах нужда от нещо, което да ми даде начален тласък.
С елементарното действие — поглеждане през превръзките към екраните, го получих. Истински ужас!
Екранът на Кроуб беше празен, защото той беше извън обсега. Но тези на Крек и Хелър бяха съвсем наред.
Двамата седяха и закусваха на покрива сред зеленината на терасата, а априлското слънце блестеше по снежнобялата покривка и приборите.
Хелър беше прилежно облечен в сив фланелен костюм от три части, безупречно нагласен, очевидно готов за деня. Графиня Крек беше с лека сутрешна рокля.
Белотата й нараняваше очите ми. Графинята ядеше деликатно портокалов сладолед от кристално-сребърна чаша, но вниманието й беше насочено към вестниците.
Тя вдигна поглед и с някак истеричен глас каза:
— Е, не мога да повярвам! Нито ред за оттеглянето на обвиненията или прекратяването на делата. Нито дума за признанията на двойника. Само някаква идиотщина за лов на котки в национален мащаб.