Зяпнах още по-широко.
— Добре — заключи тя. — Което си е честно, честно си е, а сделката си е сделка. — Тя протегна ръка. Очевидно искаше да си стиснем ръцете поради някаква причина. Стиснахме ръце.
Плановете ми за Тийни бяха малко неясни. Състояха се единствено в това да я държа като заложница, така че ако по някое време съдът ме обвинеше в убийството й, да мога като по команда да я доставя с думите:
— Вижте, тя е все още жива.
По този начин тя нямаше да има възможност да измисля лъжи за мен или да ми причинява неприятности. Това беше елементарно и ефикасно разрешение, а също и част от общия ми план. Но не се бях надявал на толкова голямо сътрудничество.
— Има едно условие обаче — каза тя. — И то е да ме пуснеш да си отида вкъщи, за да си събера багажа.
Погледнах нервно към екрана. Имаше ли време, иди да използвам газовата бомба в крайна сметка?
Тюдор Сити беше на път за хеликоптерната площадка. Тя нямаше да се забави много.
Продължих играта.
— Добре — казах.
Тя бързо се хвана на работа и започна да връзва кутиите.
— Хей — обади се, — виждам, че имаш два телевизора. Аз никога не гледам, предпочитам суровата действителност на живота. Оставил си този, портативния, включен.
— Остави го — казах й. — Копчето е счупено.
Тя сви рамене и приключи с връзването на другите кутии. Взе топче листа и един химикал и тръгна да ги слага в багажа.
— Мисля, че Адора може да се разтревожи, ако изчезнеш — казах. — Защо не й оставиш бележка?
— Добре обмислено, Инки. Тя би пуснала ченгетата по следите ни, а това би развалило сводничеството ти.
— Тя взе химикала. Задъвка го. — Бих могла да й пиша, че са ме поканили да участвам в конкурса за мис Америка, но истината е опасна. Не мога да измисля какво да напиша.
— Каквото и да е — отвърнах и нервно погледнах екрана.
Накрая тя все пак се захвана да пише, макар и с голяма трудност. После ми го показа. С лошо оформени букви беше надраскано:
Скъпъ Пинчи,
Аз съм дубре.
Как с’ти.
Справим съ утлично.
Шъ съ видим.
— Чудесно — казах.
— Не — рече тя. — Не е достатъчно топло. — И го захвърли.
Опита отново.
Скъпи, скъпи Пинчи и Кенди,
Аз съ дипломиръх и то с отличее.
Нъгръдихъ мъ с следипломнъ кваливикация в Хунг Кунг.
Действайте все така дубре.
Тийни.
Ход Дог!
— Това е просто великолепно — казах й нетърпеливо. — Трябва да гоним самолет.
— Това за хотдога достатъчно топло ли е? — попита ме тя.
— Да, да — отвърнах и грабнах писмото.
След това хитричко взех и първото писмо. Сложих ги в джоба си. Щях да пусна последното, а първото щях да запазя, за да докажа, че е все още жива.
Хвърлих поглед към екрана. Таксито летеше по някаква градска улица, вероятно в търсене, по маршрута на боклукчийския камион. Трябваше веднага да тръгвам!
Поръчах такси, след като изнесохме кутиите ми отвън. Чудо на чудесата, късметът ми продължаваше да работи! Чакахме не повече от минута.
Натоварихме се и полетяхме. Не погледнах назад към арената на толкова болка и тежък труд. Нямаше да ми липсва.
Надзърнах към екрана през отворения капак на една кутия. Те все още душеха по следите на боклукчийския камион. Трябва да бяха наблизо, но усетих, че може и да се измъкна съвсем безнаказано. Ако късметът ми продължаваше да работи.
Глава втора
Тюдор сити въобще не е никакво сити. То е сбирщина от 12 тухлени сгради, строени през 20-те години в Крещящ или Тюдор Готически-Английски архитектурен стил. Сградите са заобиколени от зелени морави и тревни алеи, които някога са били поддържани, но сега изглеждаха пригодени главно за отглеждане на марихуана. В тях, според дрънкащата Тийни, навремето имало три хиляди апартамента, в които приютявали хиляда и двеста човека, но тия цифри сега били някак избледнели.
Приближихме се до източната част на 41-а улица и когато таксито спря до една от големите постройки, атмосферата изведнъж стана тиха и спокойна. С изключение на нервите ми.
— Тичай да си вземеш нещата — казах на Тийни.
— Ти стой тук и чакай — нареди тя. — Трябва да изкача 14 етажа по аварийния изход, за да се добера до таванската си стаичката не искам хазяйката да ме види като си тръгвам.