Той много се оживи.
— Да — каза. — Тия от Корлеоне са грубички. Изчетох всичко за тях по вестниците. Жадни са за кръв дори повече отколкото за пари!
— С малко късмет — казах аз, — ще те измъкнем. Мога така да те изпаря, че никой да не чуе повече нищо за теб. Така че не се притеснявай.
— Уау! — възкликна Тийни. — Истинска търговия с бели роби.
— Мадисън изглеждаше доста объркан. Заради това казах на пилота много високо:
— Приземи се колкото можеш по-бързо. Не искам да ни гръмнат във въздуха.
Спуснахме се надолу към летището за хеликоптери на западна 30-та улица.
Точно там, на кей 68, на няколко ярда южно от нас, беше моята цел. „Златният залез“!
Ако късметът ми продължаваше да работи, щях да открадна собствената си яхта.
Защото се бях сетил, че в края на краищата аз я притежавам. Беше купена с моята кредитна карта!
Разплатих се с пилотите. Рахт и Тийни разтовариха багажите и ги качиха в две таксита, необходими даже за това късо разстояние.
Полетяхме по дока. Погледнах напрегнато в двете посоки, за да се уверя, че Крек и Хелър още не са стигнали там.
— Чакайте — казах на такситата.
Изтичах на борда.
Капитан Битс беше в каюткомпанията на офицерите и пиеше кафе. Сега идваше истинският тест. Дали щеше да ми повярва?
Извадих паспорта си и го хвърлих пред него. Той го взе апатично. Тогава видя името Султан Бей. Скочи като прострелян.
— Вие сте собственикът! — каза той невярващо. — Мислех, че сте в Турция!
— Хората трябва да продължат да мислят, че е така — рекох му аз. — Онзи Хагърти от ЦРУ открадна наложницата ми. Трябва да държим това в тайна, за да предотвратим евентуален скандал. Не казвайте даже на Скуийза, че съм на кораба. Нито думица на никого. Ще изляза в открито море, за да се опитам да излекувам разбитото си сърце.
— Е, така става в богатите семейства — каза капитан Битс. — Бих казал, че онзи човек от ЦРУ изглеждаше страшно добре, а наложницата беше необикновено красива. Като ви гледам, разбирам защо се е случило.
Той беше убеден! Нямаше да се докопа до графиня Крек! За първи път непривлекателният ми външен вид ми даваше предимство!
Погледнах нервно през една врата към дока. Нямаше и следа от Хелър или Крек.
— Отплаваме веднага — наредих на Битс.
— Ами с горивото и водата сме добре — каза той, — но нямаме никакви пресни провизии. Ще ни трябва малко време да набавим някои от бакалията.
— Сърцето ми е така разбито — рекох му аз, че не мога да понасям гледката на тоя град и минута повече. Тръгвайте без тях.
— Колко човека сте? — попита той. — Само вие? Трябва да предам списък на екипажа.
— Забрави за него — казах.
— Къде отиваме? — попита той.
— Където и да е извън Съединените щати.
— Бермудите. Мога да набавя провизии в Сейнт Джордж на Бермудите.
— Добре — отвърнах аз, поглеждайки през вратичката. — ОТПЛАВАЙТЕ!
— Не ми казахте колко човека сте.
— Двама. Племенницата ми и нейният приятел. ОТПЛАВАЙТЕ!
— Имате ли някакъв багаж?
— На дока е. Изпратете екипажа си да го грабне бързо и пускайте кораба по море. Сърцето ми няма да понесе нищо повече от всичко това. ОТПЛАВАЙТЕ!
— Вие сте собственикът — каза той.
Най-сетне!
Хукнах навън. Погледах нагоре и надолу по дока. Все още никакъв знак от някой преследвач. Видях телефонен кабел към кораба. О, Боже, графиня Крек можеше да се обади на капитана.
Четирима от екипажа слязоха по мостчето, следвани от главния стюард.
Започнаха да преместват разбъркания багаж на борда.
— Хей, какво е това? — попита Тийни, след като най-сетне беше привлякла вниманието ми. Тя посочи „Златен залез“.
— Това е моята яхта — отвърнах.
— Леле, Исусе Христе — възкликна тя. — Това е най-голямата бибипана яхта, която някога съм виждала. Човече, ти въртиш тоя бизнес с бели робини много стилно!
— Качвай се на борда — помолих я аз. — И вземи Мадисън със себе си.
Главният стюард каза:
— Младата дама, сър. Да разбирам ли, че тя ще отиде в каютата на собственика?
— В никакъв случай! — отвърнах. — Дайте й лична. А на младия мъж дайте друга. Погледът ми беше върху телефонния кабел към кораба. Все още беше свързан! Крек все още можеше да се обади.