— Ти винаги ли удряш в гръб? — поинтересувах се аз, кръстосвайки шпага с варварското оръжие.
Войникът нададе боен вик и направи дълбок напад. Без особен труд успях да отбия острието, сетне последва удар с крак в челюстта. На бърза ръка му свалих ризницата и шлема и ги навлякох — една жалка, но все пак маскировка. Бягането из града обратно към двореца помня лошо. Криех се, а където не смогвах, преминавах в строева стъпка и отдавах воински почести — още през деня забелязах как се прави това.
Спряха ме при самия дворец.
— Що за войник си, щом бягаш, докато другарите ти се бият с метежниците? — произнесе над ухото ми насмешлив глас.
Пуснах се от решетките на оградата, през която исках да се прехвърля, и напипвайки с лявата ръка закопчалката на ризницата, бавно се обърнах. Той стоеше на три крачки от мен, здрав като бик, с офицерски нашивки. Е, разбира се, и с „карфиола“. А зад гърба му се мяркаха усмихнатите физиономии на още трима — ако се съди по униформата, бяха обикновени войници.
— Що за армия е тази — отговорих със същия тон, намерил най-после нужното шнурче, — която се сражава против собствения си народ?
Ризницата падна в краката ми и с един ритник я отхвърлих настрани. Усмивката изчезна от лицето на офицера:
— Какво-о?
— Казвам, що за армия…
Той изрева и оголи оръжието си от ножницата. Много добре. Аз свалих шлема и учтиво се поклоних, като се стараех да не изпускам от очи войниците. Когато се изправих, хвърлих шлема във физиономията на офицера и едновременно скочих напред, измъквайки своята шпага от колана. На тази хватка ме научи още отдавна Биголби, имам предвид шпагата, а хвърлянето на шлема влиза в стандартния набор от хватки на всеки търговец.
Шпагата се изважда от ножницата, или в моя случай — от халката на пояса, с крачка напред, та дръжката да удари противника по лицето. Съвсем бандитска хватка. Офицерът обаче се ориентира и отскочи назад и вдясно, така че в резултат едва не изгубих половината си глава. Не беше приятно. Заех бойна позиция и си дадох дума да не се правя на конте. Хвърлих поглед към войниците, те не се намесваха. Засега. Аз атакувах, онзи се защити и много ловко отвърна. Отстъпих и когато той тръгна към мен, избих острието му надолу и със завъртане го пернах с пета по главата. По-скоро се опитах да ударя, но щом си свалих крака, открих, че токът на ботуша ми е наполовина отрязан. Офицерът се усмихваше. Изглежда, дуелът му доставяше истинско удоволствие: от една страна, противникът бе доста силен, от друга — не можеше да стори нищо съществено. А аз, честно да си призная, се обърках — през последните бог знае колко години за пръв път срещах жител на граничен свят, владеещ оръжието по-добре от мен.
Ех, де да беше тук Лин — проблясна в съзнанието ми налудничава мисъл и веднага схванах какво трябваше да направя. Разбира се! Трите пискюлчета, пришити от лявата страна на колана ми, не бяха просто украшения, само че аз толкова отдавна не бях ги ползвал, че даже отвикнах да мисля за това.
Когато откъснах едното от тях, ясно долових слабото пращене на фитила.
Пискюлчето беше светлинна бомба — само светлина, но за десетина секунди човек губеше способността си да вижда — дори денем. А пък нощем…
След като мислено пожелах на враговете си всичко най-лошо, аз се прехвърлих през оградата и хукнах към замъка. Отзад се чуваха приглушени псувни и юнашко свистене на стомана — изглежда, на офицера му се бе сторило, че продължавам да атакувам и той се защитаваше напосоки. После отекнаха викове и това беше къде по-лошо.
До двореца се добрах, когато на запад с пълна сила пламтеше зората. Ако откъм морето бе поставена каквато и да било охрана, щях да бъда нелоша мишена за нея… Само че охрана нямаше. Претърколих се през перваза и пльоснах на пода, дишайки тежко. Другарите ме гледаха съчувствено. Колкото до Лин, то съчувствието му беше смесено със значителна доза ирония. Ясна работа — момчето навярно би преодоляло такова изкачване без всякакви ръкавици, че и с мен като товар на гърба.
Пленникът му, мрачен и наежен, седеше в ъгъла. Явно по време на моето отсъствие някой от нашите, най-вероятно Биголби, бе говорил с него. Ако е така, той надали ще моли за вкъщи.
— Е, как е? — попита Ор.
Махнах ръкавиците от ръцете си и му ги подадох:
— Как ли?… Ето, отсякоха ми тока.
— Добър удар — констатира Си-ву.
— По-добър, здраве му кажи… Пристанището вече не съществува. Като сила поне. — Разправих накратко за нощните си приключения.
— Потопил една четвърт от града — рече замислено Тапис. — Лин?
— Слушам.