— Чур-Тамзиз е изменник и предател — възмутено зацвили той. — Твърде скоро ще видите и главата му! — Пое си дъх и повтори с насмешка: — Да, главата му. Не ви съветвам да произнасяте името на този негодник.
— Благодаря, вървете си — отговори Тапис.
Като се задъхваше от възмущение, дебелакът излезе.
— Откога кралете в Онизоти носят титлата „властелини на бурите“? — замислено промърмори Тапис и огледа капризно компанията ни, която, в интерес на истината, бе доста одърпана. — Я се пооправете мъничко. Въпреки че, доколкото знам, кралят едва ли ще се окаже на по-малко от една лига от нас. Рат — добави той, — погрижи се за пленника. Лин, ти също. Ако се случи нещо, не налитайте на бой.
— Ясно — отвърнах аз без особен ентусиазъм.
Лин кимна мълчаливо.
Мина около половин час, когато се почука на вратата и един слуга, който, ако се съди по цвета на ливреята, беше с ранг по-ниско от предишния дебелак, ни покани да наблюдаваме коронацията. Така и каза — да наблюдаваме. В коридора до мен бе Олег — случайно или допускам, че искаше да поговорим тъкмо двамата. Навярно защото съм отсъствал, когато Биголби е водил с него възпитателни беседи.
— Кажете ми, моля — вежливо произнесе той, — ето… хм… Тапис съобщи, че аз съм от Забранения свят. Няма ли да ми обясните какво значи това? Инак…
Изглежда, доста съм си променил физиономията, понеже той тутакси се измъкна встрани, дори без намеци от моя страна. Забраненият свят! В главата ми с грохот се наместиха гигантски детайли от чудовищен ребус. Всичко стана ясно — и разрушените замъци, и неимоверните усилия, които полагаха Хамелеоните, за да си възвърнат жертвата. Забраненият свят!… Светът, който притежаваше знание, способно да унищожи Пазителя. И затова е затворен. Древните или Пазителят — някой от тях е разрушил всички водещи натам канали. Стиснах зъби и тръснах глава, прогонвайки зловещото видение — гъбовидни облаци от атомни взривове под високото сиво небе…
Крачех машинално по коридорите на двореца. Лин… Лин е само воин, пушечно месо на Сивия клан, той не подозира нищо нито за Черната зона, нито за опасността, надвиснала над живота на Пазителя… Значи от тази страна няма да очакваме неприятности, поне докато не се срещне с някого от своите… Или не намери нова гривна… Какво следва от това? Че не трябва да водим Лин, още повече и Олег, в Централния свят. В никакъв случай. Да го убием? Лин няма да разреши. Пък и нали не знаем всичко. Не е изключено след смъртта на Олег някой от клана пак да проникне в Забранения свят. Как ли са успели да намерят входа към него, кой друг знае начина и съществува ли още каналът, или под развалините на замъците вече няма нищо освен прах? Пълна неизвестност.
Междувременно излязохме от двореца. Говоря за нас с Лин, неговия пленник и двадесетината войници, които вървяха редом, сигурно за да ни облекчат самотата. Цялата процесия се движеше към сипея. Когато до целта оставаха не повече от двеста крачки, охраната ни спря и представлението започна. Офицерчето, командващо нашите войници, съвсем още момче, със странен йероглиф на ръкава там, където обикновено се пришиват отличителните знаци, взе звънко да рапортува на офицера от охраната. Офицерът мрачно ме разглеждаше с почервенели сълзящи очи, а аз му отговарях с приветливата усмивка на идиот… Да-а… Има и по-смешни срещи. Впрочем сега офицерът не можеше с нищо да ми се отплати за номера със светлинната бомба и прекрасно го разбираше. Когато най-после отмести взор от мен към придружителя ни, той измъкна от ножницата къса позлатена шпага и извърши сложен ритуал. По всичко личеше, че това означава „Път свободен“.
Насочихме се към сипея. Отдясно и отляво, докъдето ни виждаха очите, стояха подобни на нашата групички от богати търговци и дворяни, ако се съди по вида им. Военните бяха изключително много. Преместих поглед към стелещата се пред нас морска шир. Слънцето се бе издигнало доста нависоко, духаше постоянен вятър — точно какъвто е необходим за един добър платноход.
Флотът на Онизоти — целият флот, всички съдове над някакъв определен размер — беше готов да посрещне краля.
Обичам военните паради…
Флотът се построи в неправдоподобно права линия, перпендикулярна на брега. Първият кораб — нещо като галера — се намираше приблизително на лига вдясно от нас и на триста крачки от ивицата на прибоя. Следващият бе на двеста крачки от него и така нататък, чак до хоризонта, а може би и отвъд. Цялата армада стоеше с вдигнати платна, именно стоеше, използвайки мощното течение на прилива. Вляво от нас, на половин лига от брега, като щипка на гигантски рак се издигаха от водата Кралските скали. Това бяха два каменни върха — единият по-висок, другият по-нисък, а разстоянието помежду им, по мои изчисления, беше не повече от четиридесет крачки. Изглеждаше немислимо да се прекара кораб между тези великани, но все пак претендентът за трона в Онизоти ставаше крал тъкмо в момента, когато направи това. Сам, лично, застанал зад щурвала.