Неочаквано някъде удари барабан. Присвих очи — на хоризонта се показа флагманът. Той плаваше с вдигнати платна и бързо се приближаваше. Щом минаваше край поредния кораб, оттам го салютираха с флагове и звън на камбана. Спомних си за снощните събития и помислих, че не е далеч часът, когато топове ще салютират краля.
Тук привлече вниманието ми Тапис — съвсем не на място започна да си разкопчава якето. Разкопчал двете долни копчета, той се наведе, сякаш да се почеше по коляното, и веднага от тревата, като сива мълния, в пазвата му се шмугна плъхът. Тапис побърза да се изправи и закопча якето, а после отново съсредоточи вниманието си върху маневрите на флагмана. При това той разсеяно си играеше с конец, дълъг десетина сантиметра, сребристият цвят на който ми напомняше нещо. Когато погледнах към кораба, разбрах. Материята, от която бяха ушити платната на кораба на си-Турман.
Същевременно флагманът задмина и последния кораб, разположен най-близо до брега, и като се обърна, се устреми към Кралските скали. В този миг над него се издигнаха и флаговете — синият флаг на Онизоти и кралският щандарт с познатия ми вече „карфиол“. Си-Турман прекара кораба край скалите, сетне го насочи през гигантската каменна щипка.
— Време е — едва чуто произнесе Си-ву.
Тапис кимна и намотавайки конеца на пръста си, го разкъса с рязко движение. В това време флагманът се намираше точно между скалите. Си-Турман почти се бе справил със своята задача. Почти, защото щом Тапис скъса конеца — частица, както разбрах, от плата ни за платноходи, същия, от който бяха ушити и платната на флагмана, — те се стопиха без следа. Всички замряха. Като се обърнах, зърнах музикантите, вдигнали тръби, готови да свирят марш… Или каквото се свири на коронацията в Онизоти. Тази няма сцена продължи около две секунди, после флагманът беше изхвърлен на камъните. Видях как се счупи предната мачта, как корабът се наклони, оплетен с въжета в скалата отдясно, и от палубата му се посипаха малки като играчки фигурки.
Тапис разтвори якето на гърдите си и плъхът, стоял дотогава неподвижно в пазвата му, хукна навън и преодолявайки с три скока разстоянието до сипея, изчезна от погледа ни. Долу нещо шумно се бухна във вълните и от брега към потъващия кораб се насочи гигантска акула — самата риба не се виждаше в мътната вода, но затова пък добре личеше десетметровият й гръбен плавник.
— Готови за бой — спокойно произнесе Тапис, а после, събрал повече въздух в гърдите си, изрева:
— Да живее крал си-Орет Веселия!
Честно казано, реших, че нашият предводител се е побъркал — случва се и това при магия. В главата ми, като на филм, се понесоха ужасни сцени на гибелта ни. За да получите някаква представа за тях, ще отбележа, че като вариант за спасение сериозно смятах скока от скалата в морето. Оказа се, че всичко не е толкова страшно. Явно в армията са възникнали големи разногласия кой да стане крал на Онизоти, а колкото до търговската аристокрация, мисля, че след потопяването на долния град тези хора имаха всички основания да ненавиждат узурпатора. Така че, вместо бърза и жестока разправа над бедните търговци, на сипея започна дуел — нека го наречем тъй — между пет-шест хиляди души. Ние също бяхме въвлечени и разделени. Единственото, което още чувах, беше бойният вик на Одорф, който повече приличаше на рева на мамут.
Пръв ме нападна — о, човешка неблагодарност! — нашето офицерче придружител. Той изскочи пред мен и без да го е еня, че съм съвсем невъоръжен, размаха шпагата. Биголби ме е учил да се бия и един от съветите му звучеше горе-долу така: „Ако искат да ти отрежат главата, вземи от земята камък и го метни в мутрата на мерзавеца.“ Това и сторих. Отломъкът улучи челото на офицера и той падна сякаш подкосен. Като се хвърлих напред, аз му задигнах шпагата — и то тъкмо навреме. Не знам дали военните бяха стигнали до извода, че вината за всичко станало е у търговците, или просто атакуваха всички цивилни, ала сега ме нападнаха четирима наведнъж. Положението силно се усложняваше и от факта, че ризницата ми от каменното платно за платноходи изчезна без следа заедно с платната на покойния крал. Беше доста неприятно — чувствах се толкова уязвим!
„Имай предвид — учеше ме Биголби, — че врагът ти трябва да се страхува повече от теб.“ Затова, без да дочакам да ме обкръжат, направих зверска физиономия и скочих напред, не забравяйки впрочем да бъда нащрек. Чрез пробождане в ръката и удар с тежката обувка по капачката на коляното се освободих от първия противник, втория го проснах с двоен финт, а когато той се съсредоточи върху шпагата ми, аз го свалих с юмрук в челюстта. Недейте да мислите, че жалех враговете си. Средният търговец е три пъти по-силен от средния нормален човек и щом казвам, че съм ударил някого по челюстта, имам предвид фрактура или сътресение на мозъка. Или едното и другото, взети заедно.