Третият войник, изглежда, нямаше никаква представа от фехтовка, затова и шпагата му тежеше три пъти повече от моята и той я размахваше като луд. Навярно бих могъл да го доближа, но беше страшно. Заплашвайки с шпагата, аз отстъпвах, докато той, явно решил да ме ликвидира с един удар, не замахна с оръжието си така, както обикновено постъпват с двуръчния меч, забравил, че фехтовката с последния изисква ризница. Скочих напред, целейки се в сърцето. Дявол да го вземе! Този младеж имаше под мундира си броня! Шпагата ми се разлетя на парчета. Не ми оставаше друго, освен да отскоча и да повторя трика с камъка. Сетне се обърнах към четвъртия нападател — съвсем навреме, за да го пресрещна — него и още осем души помощници. Даже не успях да вдигна шпагата! Близкият войник се усмихна и атакува стръвно…
… Неговата ръка с шпагата продължи движението и преобръщайки се във въздуха, тупна в краката ми. Самият той, разсечен на две, падна встрани, като кукла, която още се усмихваше. Обърнах се и трепнах — останалите осем противници лежаха на земята, но никъде не се виждаше онзи, който извърши това.
— Благодаря, Лин — прошепнах. Неизвестно защо сред виковете и звъна на оръжие аз говорех шепнешком. — Благодаря, войнико!
После взех от земята шпагата си, махнах от нея откъснатата китка на нечия ръка и се хвърлих в кипежа на боя.
Подир два дни керванът ни се мъкнеше по прашния път, покрит с напукани триъгълни плочи от жълтеникав камък. По-далеч от Онизоти! Не можеше да се каже, че не бяхме пострадали. Само Лин се отърва невредим от обрата на нещата и от всичко, последвало след това. Всъщност и Олег, когото, честно казано, смятах за пленник. Той също не бе пострадал. Както разбрах, още в първите минути на боя Лин го измъкнал от тълпата и го скрил някъде. А после се върнал. И то тъкмо навреме, поне за мен. Колкото до другите, ние представлявахме доста живописно зрелище — превързани, със синини, е, и така нататък… На мен ми се падна един великолепен удар с дръжката на шпага. Сега, след споменатото събитие, аз придобих твърде високо мнение за главата си, тоест за нейната здравина. Ще добавя още, че в суматохата фургоните ни изгоряха, а конете бяха откраднати.
Затова пък, в резултат на описаните събития, на престола отново се възкачи си-Орет. Прекрасно разбирайки кому дължи всичко това, кралят буквално ни обсипа с благодарности, изразени най-вече с ценни подаръци, с право на безмитна търговия, както — и то съвсем неочаквано — с присъждането на всички ни на дворянски титли. Така че вече се наричах чур-Рат. Конете и фургоните също бяха кралски.
И тъй, напуснахме Онизоти и аз въобще си нямах понятие накъде вървим. Тапис никога не споделяше с нас своите планове, а ние изцяло му се доверявахме при избора на маршрут. Но като се има предвид характерът на стоката ни… Опипах бинтованата си глава и изпсувах. Лин, който седеше до мен — на капрата имаше достатъчно място, — се усмихна. В последно време момчето се научи на туй изкуство. Не без моя помощ… Освен това ужасно обичаше да задава въпроси. И да се замисля над отговорите ми. Не беше типичен Хамелеон. Наистина от този факт не ми ставаше по-леко… От една страна, напълно разбирах желанието му час по-скоро да напусне Онизоти. Почти една трета от армията, която преди подкрепяше си-Турман, бе отишла в планините и сега водеше партизанска война. Добре знаеха кой е унищожил флагманския кораб и кой е насочил към мятащия се във водата крал акулата караконджул, така че животът им тук не изглеждаше безопасен.
Но, от друга страна, с тоя Олег не бих останал за по-дълго и в Централния свят. Там Хамелеоните имаха достатъчно власт, за да ни намерят. По всяка вероятност Тапис просто бе решил да смени местопребиваването ни от един свят в друг, по-спокоен. Ала после? Какво да правим с този пленник? Ако се вярва на легендите, а те обикновено казват истината, с негова помощ може половината Вселена да бъде потопена в кръв…
— Разкажи ми за световете — помоли се Лин.
— Какво точно те интересува? — отвърнах аз и наострих уши.