— Така са ни учили.
— Не се ядосвай.
— Не знаех всичко това. Мислех… — Лин почна да разглежда обезобразената гривна. — Съжалявам, че съм воин.
Виж го ти! Не очаквах такова нещо. Може би хитрува, предизвиква към откровеност? Но каква полза ще има?…
— Тогава махни се от клана — посъветвах го аз.
— Това е невъзможно. Ако кланът заповяда, гривната все едно ще ме принуди да се подчиня.
— Свали гривната — казах и в отговор чух:
— Няма да ми стигне Силата.
Като помисли, той попита:
— Кажи, Рат, а ако Олег попадне във властта на някой клан — какво могат да му направят?
— По-добре да не знаеш — промърморих аз, — но щом се интересуваш… Мисля, че мъртвите светове няма да останат само пет… Нито петдесет…
— Така си и мислех — Лин отново замълча, а сетне, поглаждайки гривната, изведнъж каза: — Преследват ни.
— Къде?!!
— На два часа път оттук.
След минута се носехме с всички сили, като бяхме сменили и посоката. Потеря из нощната гора. Полупрозрачният здрач беше преминал в дълбока безлунна нощ. Ехото превръщаше ситния тропот на конските копита в лавинен грохот. От тъмнината насреща ни изникваха дървета, слепени сякаш от топки и елипси, и трябваше да ги заобикаляме. Един път не успях напълно — дебелият клон, който не бях забелязал, едва не отнесе покрива на фургона. Но в ръцете на Лин блесна острие и на коленете ни тупна тежко парче, от което изтичаше сок с остра миризма. Тогава разбрах, че пътуваме през гора от гигантски кактуси без бодли.
Шумът, който вдигнахме, явно разтревожи горските обитатели — край кервана закръжиха в безшумна редица грамадни прилепи.
— Как мислиш? Дали ще изгубят следите ни? — извиках на Лин.
— Да.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— И все пак?
— Гривната.
Не разбрах веднага, а като разбрах, едва не паднах под колелата на фургона.
— Какво гривната?
— Не се плаши — усмихна се Лин. — Засега тя само приема. Аз чувам, но мен — не.
— И какво… чуваш?
— Нали казах. Потеря.
Кактусите се срещаха вече по-нарядко, затова пък сред тях се появиха бодливи екземпляри и на мен не ми беше до разговори. Разберете. Не можех нищо да направя. Да бутна Лин от капрата? Той няма да допусне да го блъснат. Давах си сметка, че воинът има реакции, петдесет пъти по-бързи от моите. Пък и ще догони конете, ако потрябва. Но гривната! Щом Хамелеоните узнаят, че след като сме попаднали в Централния, не сме им предали плячката, момчето ще получи заповед — убивай! И ще убива! А при цялото ми уважение към Хамелеоните нямах намерение да умирам.
Тук изгубих от погледа си главния фургон и преди да схвана какво значи това, ние се напъхахме в канал, а след миг колелата вече се търкаляха по съвсем гладка лента, която пресичаше континента. Ако Тапис е решил да ни води по Белия път, значи работата е сериозна.
Подминахме един танк, димящ в банкета край пътя — изглежда, стопаните му не са знаели, че тук са забранени двигателите с вътрешно горене, да не говорим за топовете и прочие… После срещнахме въоръжен отряд, ала в последния момент Си-ву успя да го заобиколи. В последния, защото секунда преди това нямаше никакъв отряд на пътя.
— Дръжте се! — извиках аз.
Четвъртият поред преход за час и половина или третият за тридесет минути. Рекорд!
Дали Тапис беше сгрешил, или аз нещо не съобразих, но екипажите се озоваха на морския бряг. Едва усмирих обезумелите коне. Огледах се. Море и море, а отляво — стръмен скалист сипей. Нищо не разбирам, помислих си.
След около двеста крачки Тапис спря фургона и започна спешно да размества срутените камъни. Присъединихме се към него и подир пет минути с общи усилия разчистихме входа към пещерата.
— Още ли ни преследват? — попита Тапис. Си-ву и Лин кимнаха едновременно. — Добре — каза той, насочвайки се във вътрешността на пещерата. — Олег, Лин! Случвало ли ви се е да използвате забранено оръжие?
Лин се намръщи, после кимна. Преместих поглед към Олег и едва не се разсмях. Такава кисела физиономия не бях виждал цели трийсет години, с други думи, цял живот.
Междувременно Ор и Тапис измъкнаха от пещерата три малки, но, изглежда, тежки сандъка, в които имаше странни автомати — никога не бях зървал нищо подобно. Е, ще свършат работа. Тук открихме и множество гранати. Поне сега всичко беше ясно. Ние, търговците, предпочитаме да не возим със себе си оръжие, създадено по висока технология. Не, не ставаше дума за никакво „културно ембарго“, разбира се. Няма спор, че при нужда разменяхме най-невъобразими стоки — и оръжие в това число. Въпреки всичко в повечето критични ситуации ръцете ни стискаха шпаги, а не автомати. Елементарна логика — не знаеш какво ще ти се случи по пътя. Ако, да речем, си-Турман ни бе конфискувал огнестрелното оръжие, в историята на Онизоти можеше да има много повече мрачни страници.