По пътя се сблъсках с Одорф, а Ор, изглежда, тичаше отзад. Но не успяхме да дотичаме. Нещо силно ме удари в тила и аз първо изпуснах Лин, а после и сам паднах.
Свестих се, когато върху главата ми се изсипа цял водопад ледена вода. Отворих очи и открих, че лежа в гора — над мен шумяха млади дървета, обаче нищо не беше фокусирано. Отдясно се издигаше планина, а отляво, ако се съди по пращенето, гореше огън. После планината се размърда и запита басово:
— Е, стига ли или още?
Помислих и казах, че стига. Постепенно околните предмети ставаха по-ясни, впрочем не толкова бързо. Опитах се да поклатя глава и буквално извих от болка. Планината се усмихна. Чак сега видях, че това е бандит с огромно тяло, около четирийсетте, с дълга до раменете коса, сплъстена и мръсна, и със също такава мръсна брада.
— Е? — поинтересува се бандитът.
— Какво?
— Обикновено питат: „Къде съм?“
Помъчих се да седна, но резултатът бе толкова плачевен, че трябваше да се откажа от опита си.
— Все пак къде съм? — полюбопитствах. — Всъщност не е важно. По-добре кажи какво ще стане по-нататък? Имам предвид — с мен? И къде са другите?
— Другите също са тук — отвърна разбойникът. — Виж, какво ще направим с теб ли… Вие убихте прекалено много наши, за да ви оставим живи.
Логично, помислих си. А впрочем…
— Известно ли ви е — попитах аз, опипвайки главата си, върху която, за мое голямо съжаление, като допълнение към цицината на слепоочието се бе появила цицина и на тила, — известно ли ви е такова понятие като откуп?
— М-да! — с удоволствие произнесе събеседникът ми и засия. — За това и говорим.
— Тогава не бързайте да ни убивате — посъветвах го аз и се опитах да седна.
С помощта на бандита най-после успях, облягайки гръб о ствола на млад бор. Сега можех и да се огледам.
Разбойнически лагер… Горско гнездо на романтици. Дори ни е провървяло, казах си, ако това действително са честни романтици, а не наемници на някакъв клан. Иначе няма и да ни слушат. Бандитът не влиза в сметката, той е изпълнител. Виж, господарите му…
Отново си опипах главата. С такива данни явно не можех да разчитам на бягство.
— Разгеле — забоботи разбойникът, — какво му е на вашия малчуган? Болен ли е, що ли? Лежи и лежи, а изглежда здрав…
— В известен смисъл — отвърнах аз.
Още един проблем! Какво ще стане, ако Лин не може да се възпротиви на заповедта?
Вниманието ми бе привлечено от една фигура край съседния огън. Одорф? Сякаш почувствал погледа ми, Одорф се обърна, сетне стана и бързо се приближи до мен.
— Най-после! — радостно каза той. — Вече си мислех, че сам ще трябва да вардя тези приятели.
— Сам ли?
Одорф наведе глава и рече неуверено:
— Може да са избягали? Да са успели?
— Може би… Впрочем помня със сигурност, че когато тичах към канала, всички те останаха отзад. Може и да са избягали. Ами Олег?
— Нито драскотина! — отговори Одорф.
— А Лин?
— Лин е зле. Нещо става с гривната му. Знаеш ли, оказа се, че тя може да се възстановява след повредата.
— А аптечката на Ор цяла ли е?
— Ти пък! — усмихна се Одорф. — След такова попадение!
— Тоест?
— Ти какво, забрави ли реактивния снаряд?
— Той попадна в стената.
— Първият. А вторият разкъса на парчета фургона.
— Ясно — с досада произнесох аз. Надеждата да получа болкоуспокоително се изпари яко дим.
— Ще ти донеса одеяла — предложи Одорф, — поспи!
Стана и отиде навътре в лагера. Изпращаха го с погледи, но не го спираха.
Онова, което отначало взех за горски бивак на разбойническа банда, се оказа в действителност едно съвсем комфортно градче от палатки. В него обитаваха около хиляда души. Изясни се, че в Централния свят са ни забелязали и изпратили две банди да ни преследват. Вторият отряд проявил активност, когато сме почнали да тупаме първия. Бандитите останаха много доволни — подаръците на си-Орет, паднали им се след боя, бяха поне двадесет пъти по-скъпи, отколкото очакваха те. Освен това възлагаха и доста надежди на откупа, който смятаха да получат от нас.
… Горе-долу се ориентирах къде всъщност сме попаднали. Този свят се наричаше Степ, което би ми подсказало нещо, ако ми хрумнеше да се занимавам с тукашна история. Но като прагматик аз повече се интересувах от настоящето на това място. И така, светът беше млад. Сполучливо подминал почти неизбежния следробовладелски застой, той бе встъпил в железния век, века на парата, после и в бензиновия век, запазвайки си моралните устои на бронзовия век. Създали са и оръжие — с барут, но атомно още не. Подготвяли се за световна война. И ето че в този свят се появили гости — доколкото схващам, някои от „романтиците“. Така обитателите на Степ узнали, че има канали за преминаване.