Да се отиде спешно. Какво значи спешно? Опитах се да си припомня всичко, което знаех за Кланзон. Това беше един свят самоубиец, ето всичко, което успях да си припомня. Одорф знаеше не повече от мен. Да не би да е избухнала нова война, помислих си аз. Подозрително е, когато ти определят среща на място, където със сигурност гъмжи от всякакви оръжия. Възможни са и варианти, разбира се.
— Одорф!
— Да?
— Да предположим, че това не е война. Тогава какво е?
Одорф се почеса по темето:
— Война е, Рат — заяви. — Война или подготовка за война — в тъмнината на фургона той се завъртя ту на едната, ту на другата страна, намествайки се, а после добави: — Щом почнем да пресичаме канала, буди ме.
Каналът… Известно време гледах как край нас се мяркат гигантски гладки камъни, покрити с кафяво-червеникав мъх. Цъфналите ливади от моята долина на вечната пролет останаха назад, сега керванът ни се приближаваше към превала. После идваше кратко спускане и отново изкачване — между две планини, по коритото на изсъхнала река. А в края на пътя ни чакаше каналът. Пресякохме спускащото се от планината ручейче и аз, без да слизам от моето място, гребнах в шепата си ледена вода.
Проклятие! Да можех само да затварям канали! Щях да затворя и трите пътя, които водеха в долината на вечната пролет. Има места, толкова прекрасни, че никому не е разрешено да ги омърсява. Говори се, че Древните умеели да затварят канали… Какво ли не говорят за Древните! Може изобщо да не са съществували, а да е нечия лоша шега? Впрочем, ако все пак са съществували някога, шегата не е по-остроумна.
— Одорф!
Помощникът ми отхвърли брезентовото покривало и се огледа.
— Да — констатира той, — пристигнахме.
После взе да въздиша и да си търка лицето. Преминаването през канала е една доста неприятна процедура.
— След десетина минути — отбеляза Одорф, сетне изчезна в дълбочината на фургона и задрънка железа.
Върна се, държейки в ръце нашите презрамни каиши с оръжието и два арбалета в добавка. Нахлузих презглава каиша и се загледах към канала, към който се движехме. Там нямаше нищо, искам да кажа — нищо особено. Просто малък участък от прашния път. Можеш сто пъти да пътуваш през него и в края на краищата нищичко да не ти се случи. Но в предната каруца Тапис извади от кутията един син кристал…
— По-близо — промълви Одорф. — Съкрати дистанцията!
Хванах поводите:
— Дий!
Отначало не се случи нищо, ала после земята леко потрепера и първият фургон изведнъж се стопи във въздуха. А след още десет секунди имах чувството, че се промъквам с лице през паяжина. Многослойна паяжина от яки лепкави нишки. Светлината помръкна и се появи пак.
— Като че ли всичко е спокойно — Одорф свали арбалета и се отпусна дотолкова, колкото можеше да се отпусне един сто и двадесет килограмов великан, цял живот заработвал хляба си с рискован труд.
Сега се движехме по хълмиста равнина, покрита с редки храсти — безкрайна равнина, губеща се в леката мъгла на хоризонта, който в действителност не съществуваше. Небето над главите ни беше не синьо, ами сиво и необикновено високо. В него припламваха и гаснеха милиарди сиви искрици, а слънце изобщо нямаше, понеже се намирахме във великия Централен свят, където светят всичките звезди. Всяка през своя канал, сякаш искрица в небосвода.
Търговецът не е търговец без чувство за ориентация, но аз все пак не можах да се откажа от удоволствието да си поиграя старата игра. Гледайки нагоре, задържах дишането си и преброих до десет. Почувствали сякаш вниманието ми към тях, искрите започнаха да премигват малко по-различно и скоро през цялото небе се проточиха две широки ленти, които образуваха Сивия кръст. И понятие си нямам защо става така. Потресаващо зрелище и много полезно всъщност, защото по кръста можеш да се ориентираш: той винаги сочи на север, юг, запад и изток. Някакъв странен аналог на светещите в небето съзвездия от други светове.
Втория преход направихме привечер, след като пропътувахме из равнината на Централния свят не по-малко от двадесет лиги. Каналът се намираше почти на самия връх на полегат хълм, земята наоколо бе изровена от копита. Забавно, помислих си аз. Обикновено подобни места винаги са привличали вниманието на разни грабители, обаче тук всичко, неизвестно защо, беше спокойно. Но ето че видях конник в сиво и разбрах причината. Това бе човек от клана на Хамелеоните — организация, достатъчно могъща, за да изтрие от лицето на земята каквато и да е банда. Доскоро ние, търговците, старателно се преструвахме, че никакви Хамелеони не съществуват в природата, а те ни отговаряха със същото. Но, изглежда, времената се бяха променили, щом като служителите на Сянката охраняваха заради нас пътя.