— Разбираш ли — говорех на Олег, — това е една обикновена история. Отначало, когато се открива канал, започва известен подем. Понякога се стига и дотам, че изпращат армия в Централния свят. Военни трофеи и всичко останало. А после, в един прекрасен ден, някое поражение свежда предишните успехи на нулата. Неизбежно е. Сетне настъпва стабилизация — през каналите преминават само онези, които имат смелост. Общо взето, това не е изгодно и бързо отшумява.
— А тук как е? — не разбра Олег.
— Тук са още на първия стадий. Разлудували са се.
— Учуден съм — продължих аз, — че те до ден днешен не са срещали нито търговци, нито кланове, нито другите… силните на деня. Не можем да разчитаме на авторитета на търговците, така че… Приготви се. Ще изчезваме.
Събеседникът ми буквално подскочи на пъна, който му служеше за стол:
— Как ще изчезваме?!
— Ще бягаме — поясних. — Само нека ми мине главата — и тогава.
— Отново в Централния ли?
Усмихнах се. С нас, търговците, рядко пътешестват странични хора, та съвсем бях забравил, че могат така да се страхуват.
— Трябва, Олег. Нищо не може да се направи. Те доста бързо ще разберат, че с този откуп само ги баламосваме.
— Кажи ми — обърна се към мен Олег след известно мълчание, — нима във всичките светове е… така?
— Какво имаш предвид? Войните?
— Да. И въобще… насилието.
— Съвсем не — възразих аз. — С Онизоти например търговията се развиваше около век и през цялото това време там бе спокойно. На теб просто ти провървя, че попадна в тази бъркотия. Колкото до Централния свят, в него действително не е безопасно. Но какво да се прави? От една страна са трите велики клана, а от друга — колосален брой глупаци от всички краища на Вселената, които се врат там, търсейки сполука. Ала повечето гранични светове са напълно спокойни.
— Ясно. Значи просто ми е провървяло… Късмет.
— По-скоро — неуспех. Засега. — Не смятах да уточнявам какво ще се случи, ако почнат целенасочено да ни ловят.
Честно казано, не исках и да мисля за това.
— Как е Лин? — попитах, за да сменя темата на разговора.
— Все така. Нито яде, нито пие. Лежи. Страхувам се, че ще умре.
— Воините са много жилави — разсеяно отвърнах аз. — Я погледни!
В този момент от палатката на около трийсетина крачки от нас излезе един от бандитите — дълъг като върлина и попрегърбен човек. Мислено му сложих прякора Пирона.
— Какво има? — запита Олег.
— Кутията, кутията! В ръцете му е кутията на Тапис!
Не бях сгрешил. Пирона държеше същата онази кутия, в която лежаха магическите съкровища на нашия керван. Нима търговците не владеят никаква Сила? И да, и не. Силите са разделени между трите клана още в онези древни времена, когато търговците не са и съществували в природата. И все пак ние притежаваме определена власт над тях. Казвам определена, защото при преминаването на същите тези „определени“ граници възниква ситуацията от известната в много светове легенда за ученика и магьосника.
Всяка от трите Сили има свой център — място в Централния свят, и няколко малки центъра. В тези центрове се строят замъци на клановете, а това значи, че са недостъпни за нас. Но ние можем да пробием миниатюрен — като убождане от инжекция — канал в нужното място и да издърпаме малко Сила. Съвсем малко, ала тя може да стигне, за да върнем на престола например краля на морската империя.
— Помогни — заповядах аз и опирайки се върху рамото на Олег, тръгнах след Пирона.
За щастие той и не мислеше да се крие.
— Намери Одорф и му разкажи за това — рекох на Олег.
— А може би не трябва? — замънка този досадник.
Сметнах за свой дълг да го наставлявам по пътя към истината, без да се грижа за верността на думите си.
— Да не би да мислиш — попитах аз със страшен глас, — че си тръгнал на разходка? Напразно. Или искаш да чакаш откупа? Ние не бяхме кой знае колко богати и доколкото ми е известно, целия ни капитал Тапис вложи в това дяволско платно. Така че, дето се вика… Разбра ли? Марш при Одорф!
Самият аз отидох да посетя Лин. Както и вчера, той лежеше неподвижно и не реагираше на нищо около него. Разтърсих го за рамото:
— Лин!
— Махайте се оттук — каза той, без да си отваря очите. — По-бързо.
— Ами ти?
— После и аз.
Е, да, разбира се, ако ние се махнем, той ще бъде свободен. И естествено ще съумее да се погрижи за себе си.
Олег не беше намерил Одорф. Според думите му бил обиколил целия лагер.
— И какво от това? — казах аз. — Тогава сам се вмъквай.
— ?…
— В палатката. Трябва ми кутията и колкото по-скоро, толкова по-добре.