— Но, Рат! — примоли се Олег. — Ако ме хванат…
— Ще ти разбият мутрата и толкоз. Няма да те убиват — нали чакат откуп за теб. А без кутията ние не можем да се махнем от този свят — пипнах го за яката и го засилих в нужната посока.
Останал сам, аз се отдадох на мрачни размисли. Не е трудно, разбира се, да се изпрати тоя заплес за кутията, дори може да му провърви и да успее да я открадне, обаче… Някога съм изучавал магия, онази нищожна част от нея, която е достъпна за търговците, но оттогава минаха доста години. Ще мога ли да си спомня как се отваря каналът? Опитах се мислено да извърша тази операция и претърпях пълен провал. Впрочем ако имах пред себе си детайлите, вероятно щях да сглобя машината за преминаване. Тапис се ограничаваше само със зеленото кристалче, но аз не умея така да концентрирам волята си.
Станах и почнах да обикалям лагера. Не ни пазеха особено — сигурно мислеха, че няма къде да отидем. Скоро намерих каквото търсех. Една лека машина, задвижвана от двигател с вътрешно горене, нещо средно между каруца и автомобил. Три минути ми бяха достатъчни, за да разбера как се управлява. Минимум дизайн, максимум здравина. Резервен вариант в случай на собствено магическо безсилие… Върнах се на предишното си място и зачаках Олег.
Той се появи след около час, горд до безумие от своя подвиг — о, небеса! — и с откраднатата кутия в ръце.
— Идиот! — яростно засъсках аз. — Скрий я! Що за помощник ми е изпратила съдбата!…
Олег покорно отпълзя в храстите, а като се върна, обяви, че затрупал кутията с клонки, така че не е възможно да я открият. В последното силно се съмнявах, но вярвах, че поне до вечерта няма да намерят скривалището.
— Пленнико по име Рат! — раздаде се дълбок, леко дрезгав глас.
Обърнах се. Пред мен стоеше човек на среден ръст, около тридесетте. Тъмната му коса изобщо не пасваше на яркосините очи. Превъзходството на подобни хора трябва да се признава веднага, и то доброволно.
— Следвайте ме!
Минахме в центъра на бивака покрай мрачни стражи. Тук още не съм бил, пък и не съм опитвал — по понятни причини повече се интересувах от покрайнините. Пред голяма палатка, всъщност шатра, видях сгъваема походна масичка с разтворена отгоре карта. Около нея стояха петима души. Съдейки по това как се обръщаха към моя придружител, аз реших, че той им е началник. Наричаха го генерал.
— Пленнико Рат — произнесе генералът, — погледнете тук!
Приближих се до картата. Беше скица, съставена вероятно по данни от няколко разузнавателни групи и изобразяваща онзи район от Централния свят, към който водеше тукашният канал. Взех един от моливите, лежащи върху масата, и по памет добавих няколко детайла — река, две-три дерета, развалини от праисторическа крепост, блато и замъка на Светлината.
— Предполагах, че не сте се движили слепешком — направи извод генералът. — И така, кои сте вие?
— Търговци — отвърнах аз и като събрах кураж, срещнах погледа му.
Но той или не знаеше какво е това, или умееше добре да прикрива подобни знания.
— Търговци ли? Просто търговци? — учуди се началникът.
Въздъхнах и накратко му обясних какво представлява търговският клан, как и защо функционира и какви са му възможностите.
— Да-а — замислено проточи генералът, — смятахме, че подобна организация може да съществува, но досега не бяхме срещали нищо такова.
— Отдавна ли сте открили Централния свят? — поинтересувах се аз.
— Централния ли? — попита той. — Ах, да, ясно. Преди около две години.
— И сега разработвате своето… откритие със силите на такъв един отряд?
— Какво говорите — засмя се генералът, — та това е само част. Ние имаме не по-малко… — явно щеше да назове броя, ала размисли. — Не по-малко от една армия.
— Ясно.
— Значи вие, търговците, добре познавате този ваш Централен свят и бихте могли да ни помогнете при съставянето на маршрути?
— Да — отвърнах.
А защо пък не? Това щеше да ми осигури определена безопасност тук, а когато нещата стигнеха до „там“… Ех, какво толкова, лесно ще ги напусна.
— Погледнете!
Нова карта легна върху предишната. Същата тази местност беше изпъстрена със стрелки и стрелкички. Като се ориентирах, разбрах, че генералът смята да завземе значителен плацдарм. Въздъхнах:
— Кажете, генерале, известно ли ви е колко светове има?
— Нашите учени предполагат — отговори той, — че са безкрайно множество.
— Тогава защо сте решили, че това — аз почуках по картата — ви е хрумнало само на вас?
— Какво имате предвид? — попита генералът.
— Ето тук — посочих с пръст — стои замъкът на Светлината. Онова, което вие планирате да направите сега, те са го сторили преди повече от хиляда години.