— Е, и какво? — намръщи се моят събеседник.
— Ние ще ги унищожим — обади се един от подчинените.
— Надявам се — казах аз, — знаете, че там огнестрелното оръжие не действа?
— Да — генералът вдигна рамене. — Не е беда. Моите войници владеят и този антиквариат — той потупа висящата на хълбока му сабя.
— Кланът на Светлината притежава сили, способни да заменят топовете — там, в Централния свят. — Разтворих ръце: — Повярвайте ми, генерале, нямате никакъв шанс. Единствената възможност е да използвате Централния като място, откъдето да попаднете още някъде.
— Ще помисля — обеща неясно той и с високомерно кимване ми даде да разбера, че повече не желае да общува с мен.
Като се промъкнах в храстите, където Олег бе скрил кутията, аз изпразних съдържанието й в джобовете си. После легнах и заспах, а се събудих по здрач. До пълния мрак според изчисленията ми оставаше не по-малко от час и аз реших да посетя Лин — главното неизвестно в уравнението, което предстоеше да се решава. За мое учудване момчето вече не лежеше, ами седеше и вероятно се чувстваше напълно сносно. Щом ме видя, се усмихна:
— Здравей, Рат!
— Здравей, Лин! Е, всичко свърши, така ли?
— И сам не зная — той вдигна рамене, — заповедта си остава, а потвърждение — воинът докосна гривната — няма. Сякаш нещо я блокира.
— Ясно — промърморих. Нищо не ми беше ясно. — Може би гривната се е развалила от постоянното натоварване?
Лин отново вдигна рамене.
В това време се приближи Олег и седна до нас.
— Защо не я свалиш? — предложи той. — И да я изхвърлиш.
Лин се усмихна едва-едва и тук в покрайнините на бивака избухна взрив. Реших, че така и трябва, но след първия взрив последва втори, затрака картечница и покрай нас се втурнаха натам войници. Изглежда, започваше истински бой. Неволно напипах двете пискюлчета на пояса — единственото ми оръжие.
Сетне се появи Хамелеонът и всичко се изясни. Казвам появи се, защото току-що го нямаше. Дърветата растяха нарядко и през гората се виждаше на около триста крачки. И ето, направо от нищото, от вечерния въздух се кондензира една сива сянка. Хамелеонът погледна към Олег, позна го. После с неуловима бързина махна с ръка към мен. Знаех какво ще се случи, но просто не успях нищо да предприема. Успя само Лин. Той стана и плесна с длани пред лицето ми, на пет сантиметра от основата на носа ми. След това разтвори ръце и на земята падна тежка стоманена звезда — метателен снаряд с наострени зъбци.
— Войнико Лин — произнесе Хамелеонът, посочвайки ме с пръст, — убий го!
Лин се намръщи, вдигна дясната си ръка — тази с гривната, и подхвана стоманения обръч с пръстите на лявата. Дръпна рязко и дебелата метална лента се счупи. Лин хвърли гривната в краката на Хамелеона, обърна се и си тръгна. И тогава — за първи и последен път в своя живот — видях смайване върху лицето на сивия убиец. Той местеше поглед от парчетата на гривната към Лин и обратно. После сякаш се поокопити, измъкна от гънките на дрехите си тръбичка за духане и я поднесе към устата. Не трябваше да се бавим. Хвърлих във физиономията му светлинната бомба, като едновременно закрих с лявата ръка очите на Олег, а с дясната — моите. Изглежда, объркването на Хамелеона още не бе преминало, тъй като в обикновена ситуация от тази авантюра нямаше да излезе нищо.
— Към машината — извиках аз, без да го чакам да се опомни.
Бегом стигнахме до возилото и с пълна скорост го подкарахме в посока, противоположна на изстрелите, разсъждавайки, че там шансовете да се натъкнем на часови са по-малки. И наистина обстрелваха ни само веднъж, и то неудачно.
Излязохме от гората и карахме по разбития път през цялата нощ и цялата сутрин, докато не свърши горивото. После тръгнахме пеша. След половин час ни застигна един автобус и аз вдигнах ръка на автостоп. Защо пък не? Бях напълно сигурен, че Хамелеонът, появил се тъй ненавреме в лагера, е дошъл сам. Изстрелите и останалата шумотевица в покрайнините са били обикновена, отвличаща вниманието маневра. Веднъж наблюдавах бойна операция на Хамелеони, гледах я за щастие отстрани, инак просто нямаше да бъда жив. Да, техниката за отвличане и разсейване на вниманието, която владееше този клан, позволяваше „да се замажат очите“. Войниците стреляха един в друг, мислейки, че се бият с врагове. Скоро нямаше да ги е грижа за нас. Колкото до сивия убиец — искрено се надявах, че бомбата не само го е ослепила, но и му е изгорила роговицата на очите. Обикновено бомбите се хвърлят в краката, а не в лицето…