Съседни места не се намериха и ние с Олег седнахме в разни краища на автобуса. Зад прозореца с тридесетина лиги в час се движеха изорани поля — пълна идилия. Рано или късно сивите ще нахлуят в някой свят, достатъчно могъщ, за да им отвърне, помислих си аз, и всичко ще потече постарому.
… Вратата на автобуса се отвори със съскане и ние слязохме. Доколкото можах да разбера, това беше нещо като автостанция, а по-нататък започваше градчето. Там продадох на първия срещнат сваления от колата радиоприемник — по мои сметки тези пари трябваше да стигнат за една седмица.
— Хайде да закусим — предложих аз, зърнал табела, на която бе изрисуван щастлив човек с препълнена уста.
Влязохме. Заведението беше обикновена закусвалня, с мухи в бирата и с жили, които безсъвестно се предлагаха за месо. През живота си на търговец аз се бях научил да ям всичко, но Олег чоплеше своята порция без особен апетит.
— Кажи ми — попита той, — нима това беше самият… Хамелеон?
— М-да.
— А защо съм му притрябвал?
— Ти ли? Е, като личност ти не си му нужен. Трябваш му като човек от един загадъчен свят, тоест от свят, към който няма канали. Според преданието ти можеш да преминеш в Черната зона — мястото, където се концентрира властта на Пазителя — и да го убиеш.
— Защо?
— Борбата за абсолютна власт — произнесох назидателно аз — винаги е била отличителна черта на глупавите и груби натури.
— Ясно — рече Олег без особено въодушевление, а после изведнъж замръзна, взирайки се в нещо зад гърба ми.
Опитах да се обърна и в същия миг на рамото ми кацна тояжка, доста износена в края.
— Седиш си, а? — каза познат глас.
— Биголби?!
— Собствена персона! — засмя се той и като забеляза погледа ми, обидено добави: — Е, какво, намираш известни промени във външния ми вид, разбира се…
Стоеше опрян на едната патерица и сложил втората върху рамото ми. Десният му крак беше гипсиран.
— Седни — въздъхнах аз.
Биголби седна, като с аристократично движение изпразни халбата ми с бира и изплю мухите:
— Та казвам, седиш си?
— Седя…
— Ех, седи си. А между другото, търсят те. Обявиха награда.
Биголби се облегна на стола, наслаждавайки се от получения ефект. После престана да се усмихва и ме посъветва:
— Ако ми се живееше, Рат, и при туй бях достатъчно глупав да се окажа на твоето място, щях набързо да офейкам по дяволите.
Мълчаливо изгребах от джобовете си трофеите и ги изсипах на масата пред него.
— Аха! — доволно произнесе Биголби. — Ти си откраднал всичко това, но не знаеш какво да го правиш!
— Той го открадна — посочих към Олег.
— Младежо — заяви Биголби, — не бях прав, когато си мислех лошо за тебе. Извинявай!
Олег кисело се усмихна.
Като сглоби набързо машината за преминаване, Биголби пресипа останалите детайли в кесията си.
— На теб те едва ли… такова — обясни той. — А на мен — току-виж… такова.
Нямах възражения. Старателно запомнил кое за кое се захваща, аз разглобих машината и я сглобих отново.
— Става. Сега да намерим Одорф — и можем да се махаме.
Биголби почна ожесточено да си дърпа мустака, а после заяви:
— Ето какво, Рат, не трябва да го търсим!
— Тоест?
— Той… е, той е предател.
— Одорф ли?! — не вярвах на ушите си. — Я ми разкажи по-подробно!
— По-подробно — промърмори Биголби. — Значи така. По-подробно. По време на боя аз естествено се сражавах като лъв за самка. Но щом боят свърши, си казах: „Биг, какво, по дяволите, ти е притрябвало тук? Пълзи, може и да избягаш…“ Запълзях и знаеш ли, Рат, провървя ми. Имам предвид една идея, която ми хрумна. Тези бандити претърсиха целия бряг, нали? А мен не ме намериха… Защо? Защото реших да се изкъпя. Влязох, разбираш ли, в морето и зачаках.
— И не те забелязаха?
— Не. Всъщност в още нещо ми провървя — че не бях изяден. Оказа се, че морето гъмжи от акули. Разбираш ли какъв герой съм?
— Разбирам. Давай нататък.
— По-нататък те си отидоха, а аз, мокър и уморен, тръгнах след тях.
— Тръгна ли? — казах удивен. — Значи не си счупи там крака?
— Кракът ми беше затиснат от игралната маса — Биголби се оживи. — Можеш ли да си представиш, Рат, тези петли обожават да играят комар, но изобщо не умеят…
— Не умеят да губят? — поинтересувах се аз, хвърляйки многозначителен поглед на патериците.
— В известен смисъл — да — призна си Биголби. — Затова пък сега съм дяволски богат. Ала слушай по-нататък…
Не успяхме да изминем и половин лига с бандитите, когато се появи кола, цял куп коли, а зад кормилото на първата седеше Одорф — собствена персона, прегърнат с някаква боядисана личност, която всички наричаха генерал.