— Аха — промърморих аз; беседата край масичката с картата ми се представи в съвсем друга светлина.
— Добре — прекъсна мълчанието Биголби. — Хайде да поговорим за теб. Какво смяташ да ловиш? Или случайно не знаеш какво е това Кралски лов? Или си мислиш, че ще ти се размине?
— Няма да се размине — отговорих и на свой ред разказах на Биголби за нашите приключения.
— Колата ми стои на двора — рече тъжно Биголби. — Шофьора го пуснах, щом ви видях. Най-близкият канал е на десет лиги от града по западния път. Сбогом, страхувам се, че повече няма да се срещнем. Еш сират еш кус.
Последната фраза означаваше: „Ако се наложи — убий.“ Имаше предвид Олег.
Излязохме на улицата и се приближихме до колата.
— Сбогом — казах аз.
— Рат… — Биголби беше смутен и това не бе нормално. — Слушай, Рат, нали не мислиш, че аз… е, умишлено съм напуснал играта? Такава е заповедта. Жалко, че ти си получил друга.
Ах, Биг, Биг!… Ето къде е обяснението… Значи не съм се излъгал… Защо ти е да знаеш, че и аз получих същата заповед: да изоставя всичко, да изчезна, да се скрия. Рядко използвана заповед — в нашия клан подобни заповеди се издават веднъж на сто години… Нещо силно е изплашило старейшините… Само че не мога да я изпълня. Сам не зная защо. Не мога и не искам. Впрочем и това не е задължително да знаеш…
Съвсем естествено ококорих очи:
— Ти?! Биг… Дявол да го вземе!… Разбира се, че не! Доста често сме рискували заедно…
— С Одорф също сме рискували заедно — възрази мрачно той. — Залогът е много голям, Рат…
На този аргумент нямах възражения, затова просто го гледах в очите с цялата си възможна твърдост и заявих, че не, моля ти се, не съм и мислил за нищо подобно. Тук се разделихме.
Като се отдалечих от стоянката, погледнах го в задното огледало — жалка фигура, която махаше с ръка на прощаване. Неми беше приятно да премислям последните му думи и се постарах да ги забравя. Надявам се, че и той е постъпил по същия начин. Но нали Одорф…
Заедно се сражавахме през онази война и той неведнъж ми е спасявал живота, рискувайки своя. Търгувахме, пътувайки с фургоните си из цялата Вселена. Одорф ме учеше… Веднъж се случи засечка — той отиде в един от световете с дребно поръчение и не се върна. Половин година търсихме канала, по който беше тръгнал, зарязахме всичко друго освен това. В края на краищата се оказа, че каналът отишъл под земята — просто се шмугнал в непристъпния гранит. Още половин година бе необходима на Тапис, за да открие въпросния свят и след като купи батискаф, отвори централния канал в нужното място, водещо в океанските дълбини. Нали не можехме да използваме експлозиви. Струя вода под огромно налягане проби тунел в гранита. През това време Одорф изпълнявал в онзи свят задълженията на унищожител. Казват, че се справял добре — местните жители до ден днешен се кланят пред щита и бойната секира, които им е оставил за спомен. Там той можеше спокойно да стане крал, но зачеркна всичко и тръгна да броди с нас. Нима за да се превърне в предател?
Да пътешестваме двама, и то без оръжие, хич не ми харесваше. Само че всяко зло за добро: имам предвид, че в Централния свят никой не ни очакваше. Вървяхме по нарязаната от реки и ручейчета западна равнина, хълмиста, гориста и тук-таме — блатиста. Тази част от Централния не беше сред особено пригодените за живот, по-точно повечето канали, които излизаха тук, още не бяха открити от жителите на техните светове. Затова попадахме на нечии останки, ала не много често. След като вдигнах изпуснатата от някого, както по всичко личеше съвсем наскоро, шпага, аз се усетих къде по-сигурен. Олег помисли и също последва примера ми, вземайки шпага заедно с ножницата и колана. В Централния свят земята буквално гъмжи от подобни неща, но все пак е трудно да се намери здраво оръжие. На два или три пъти виждахме въоръжени отряди, обаче успявахме навреме да се притаим.
Още малко и пред нас се показа канал — вход за страната с трите луни, — място, където, надявах се, няма да ни намерят и трите клана, взети заедно.
След като половин час си играх с кълба, кубчета и щифтове, най-после сглобих машината за преходи. Понякога каналите са невидими, тогава човек сякаш се разтваря във въздуха, когато ги преминава. Понякога — обикновено ако каналът е подвижен — той е своеобразен „прозорец“, като че ли забулен с пъстра ципа. Каналът към света на трите луни стоеше на място и имаше вид на кълбо. Напъхах машината за преходи в раницата и подбутнах Олег:
— Аз съм пръв, а ти — веднага след мен. И щом излезем… въобще бъди готов. Макар че по принцип това е едно много спокойно място.