Гмурнах се в тъмнината на канала и излязох в безкрайна равнина, обрасла със сребриста трева. Лек ветрец гонеше меки вълни по тревата, миришеше на цветя и прохлада. Сега горе светеха само две луни — Ита и Сиа. Квиза още бе отвъд хоризонта.
Системата на този свят е уникална по рода си и, няма спор, прекрасна. Централното светило — малка бяла звезда, която по яркост обаче „биеше“ хиляди обикновени слънца — се намираше на огромно разстояние. В небето тя изглеждаше като точка: наистина невероятно ярка, способна да опожари всичко живо на планетата.
Ала това не ставаше: спътникът Квиза, който я превъзхождаше три пъти по диаметър и й отстъпваше десет пъти по маса, практически постоянно затъмняваше звездата и като единствено осветление тук служеше отразената от другите две луни светлина. Според нормалната механика цялата система бе нестабилна, но тя съществуваше въпреки уравненията. Мисля, че в това имаха пръст Древните — развалини от техни съоръжения се срещаха на север и се виждаха през телескоп на Сиа.
Олег изскочи от канала, разтърка очи и възхитено въздъхна:
— Ама че работа!
Доколкото ми е известно, тази фраза се произнасяше от всеки, който зърваше за първи път равнината. С лек пукот каналът изчезна и ние останахме насаме с простора и лунната светлина.
— Ето — казах аз. — Това е Юйзан, което в превод означава „трите луни“. За да избягна следващия въпрос, ще ти кажа, че третата сега е зад хоризонта. Градът се намира на юг… Тръгваме ли?
Поехме, нагазили до пояс в тревата и плашейки безшумните пернати, които повече приличаха на летящи змийчета, отколкото на птици.
Внезапно се разнесе звън. Слаб, но напълно ясен, сякаш задрънка ритуално звънче — аз обаче знаех, че в този свят няма нито ритуали, нито религия.
Звънът се повтори. Олег погледна с недоумение шпагата си, после я извади от ножницата. Под лунното сияние острието блестеше много по-ярко, отколкото ако само отразяваше светлината. Тъмнееха единствено буквите — три непознати думи, изсечени върху метала.
— Ама че работа… — казах озадачено аз.
— Какво е това?
— Не знам. Скрий я за всеки случай.
Олег пъхна набързо оръжието в ножницата. Успокоена сякаш, шпагата млъкна. Продължихме пътя си.
— Шпага, която звъни на лунната светлина — произнесе замислено Олег. — Струва ми се, че съм чел нещо подобно.
— Естествено — промърморих аз. — Във всяка прилична легенда има вълшебно оръжие, изковано или на лунна светлина, или в пламъка на ада, или в някое друго място, съвсем неподходящо за ковашки работи. Лошо е другото…
— Кое?
— Не съм сигурен… В края на краищата това са само легенди… Разбираш ли, обикновено се смята, че такива нещица могат да придобият известна… власт върху стопанина си. Например има легенда за един подземен народ, чиито мечове — да, мечове, а не шпаги — сами разсичали врага, водени от омразата на своите стопани.
— Какво лошо има тук?
— Това, че веднъж хванал в ръце вълшебното оръжие, ти вече не можеш да се откажеш от него. Ставаш негов роб.
— Тогава ще я хвърля — заяви Олег, измъкна шпагата, замахна широко и замря.
По челото му избиха капчици пот.
— Не мога! — прошепна той и започна спешно да пъха оръжието в ножницата.
Въздъхнах:
— Още една Сила предявява претенции към теб. Добре, нека се надяваме, че тя ще разсича враговете също така сама. Да вървим!
Какво още можех да добавя?
След около половин час излязохме на пътя, водещ към града. Обикновен коларски път в безкрайната степ. Казах си, че жителите на този свят притежават несъмнено добър вкус. Всякакъв друг път щеше да изглежда тук като нещо чуждо. Красивият пейзаж настрои на лирична вълна и моя спътник.
— М-да — произнесе той. — Никога не съм мислил, че ще се озова в друг свят. Ама че работа!
— А ти какво правеше в твоя свят? — поинтересувах се аз.
— Бачках — Олег почна да говори и постепенно се увлече.
Оказа се, че съставял програми за изчислителни машини и, както изглежда, не бил лош специалист. Впрочем машините за обработка на информация бяха познати и на търговците и аз не смятах, че в Забранения свят са вършели нещо изключително.
Олег имаше също жена и дъщеря, които навярно обичаше много. С известно съжаление отбелязах, че може би този младеж все пак ми харесва. Нищо, че е страхливец — не могат всички да бъдат смели…
След още пет часа се показа първата кула. Олег спря и повтори приветствената си фраза:
— Ама че работа!
— Хайде, хайде! Ако пред всяка кула продължаваш да повтаряш „Ама че работа“, ще умреш от старост, докато стигнеш до последната.
Ако сравняваме лунната светлина със сребро, то града, разбира се, би трябвало да оприличим на сребърна плетеница. Кули, мостове, арки… В архитектурата бяха използвани всички предимства на осветлението. Изглеждаше, че градът с всяка крачка се топи и се ражда отново. Улиците бяха празни — времето до изгрева на Квиза се считаше за нощ.