— Къде отиваме? — поинтересува се Олег.
Въздъхнах:
— Виж какво, ние нямаме пари, а да си опитаме късмета, за да ходим после с патерици, както един наш общ познат — боже, опази! Пък и тук не играят комар — имат си други развлечения. Така че ни остава пазарът…
— Пазарът ли?
— Да, именно.
— Защо пазарът?
— Тук търговията е добре развита и можем да срещнем някого от нашите. Освен това правителството на Юйзан смята, че търговията поощрява икономиката на страната. Затуй е построило на пазара хотел за търговци — естествено не за нашия клан, а за онези, които возят товари в границите на този свят. Хотелът е безплатен.
Минахме по ажурно мостче, прехвърлено през ручея малко по-долу от звънтящ водопад, и навлязохме в една пресечка.
Пазарът изникна внезапно, от нищото. Току-що бродехме из тъмната и мрачна уличка и ето — стоим пред ярко осветен площад. Поставените по стените и стълбовете факли хвърляха жълто-оранжева светлина, която изглеждаше особено топла по контраст с лунните лъчи.
Още две крачки и сякаш включиха звука — гласове, звън на монети, скърцане на каруци. Науката в този свят се е развивала по доста странен начин, но все пак напълно ефективно. Преди шест години аз се занимавах с износа на машини оттук, които защитаваха от шум.
— Измори ли се? — попитах.
— Не много.
— Тогава да вървим, да поскитаме.
Пазарът кипеше въпреки ранния час. За шест години нищо не се бе променило. Пак така весело викаха настойчиви търговци, пак така съблазнително искряха по сергиите коприни, сребърни съдове, оръжие… Усмихнах се. Всъщност тридесет лазарника още не са възраст за въздишки при спомена за миналите дни. Но все пак… Хубави времена бяха…
— Гледай — казах аз, като докоснах Олег по ръкава, — ето там, виждаш ли? Вълшебни стоки.
— Къде? — смая се той.
Приближихме до едно дюкянче. Във всеки свят някак се раждат легенди за вълшебства. Изглежда, причината е в човешкото безсилие. Тукашното вълшебство нямаше нищо общо с магията на клановете. Просто докарани от други светове дреболии, творения на чужда технология. Покажете на дивака електрическо фенерче и той ще го сметне за чудо. Затова е и дивак. Но покажете на създателя на фенерчето цветни картинки, един мимолетен поглед към които е достатъчен, за да почне неудържимо да хълца — и ефектът ще бъде същият. А картинките впрочем са нарисувани от дивака.
Всъщност когато погледнах продавача, разбрах, че на моите надежди не им е писано да се сбъднат. Той не беше търговец, а само прекупвач — изсъхнал старец, заприличал на оскубан петел. Щом видя в наше лице потенциални клиенти, дядкото взе да хвали стоката си на висок глас.
— Простете — прекъснах го аз, — ние вече… нямаме пари.
— Ах — извика старецът, — колко много ще загубите!
После превключи вниманието си към Олег. А той, смутен, бръкна в джоба и изведнъж — за свое собствено учудване, както ми се стори — измъкна оттам няколко монети. Старецът присви очи, внезапно засия и грабна парите от дланта на спътника ми. Като си завря носа в тях, той буквално помириса всяка, а сетне, поел дъх в хилавите си гърди, закрещя из целия пазар със страшен фалцет:
— Старият Кри ще се задави от завист! В колекцията му липсват такива монети! — Тук той хитро погледна към Олег: — Кажете, младежо, нямате ли още подобни монети?
Олег се порови из джобовете и му протегна едно съвсем малко парченце мед:
— Копейка.
Старецът сграбчи монетката и отново извика:
— Старият Кри ще има да взема, да, да!!!
За мое учудване съседите на стареца не обърнаха никакво внимание на тази постъпка. Като помислих, реших, че са свикнали с подобни сцени. Само един продавач, също така стар и мършав, някак беззащитно се сгуши. Изглежда, това беше старият Кри.
— Как да ви се отблагодаря? — замънка старецът, оглеждайки замислено всичките си съкровища.
— Вечната носна кърпа… Често ли сте хремави?
— Н-не…
— Значи не ви трябва… А кутията с паролата… Вярно ли е, че нямате повече пари?
— Да.
— Тогава няма и какво да съхранявате… Ще отложим.
Накрая старецът въздъхна и измъкна под тезгяха кожена кесия, а от нея — монета. През това време аз прекрасно се ориентирах как стоят нещата, ала измамата беше напълно квалифицирана. Защо тогава да я разбулвам?
— Ето! — тържествуващо рече старецът. — Монетата за връщане обратно. Вие, както виждам, често пътешествате из световете?