— Да — кимнах, — защо да го крием?
— Хвърлете монетата където поискате. Където я хвърлите, там непременно ще се върнете.
— Разбрано — важно каза Олег. — Значи нещо като поличба?
— Самият ти си… като поличба! — възмути се старецът. — Това е черна магия. Действа със сигурност. Вземате ли я?
Аз подбутнах Олег:
— Вземи я!
— Вземам я — обяви той.
След като се разделихме със стареца, още дълго се смяхме при спомена за „стария Кри“. А после разбрахме, че сме се заблудили. Стените се губеха в тъмнината, защото факлите хвърляха светлина само на площада и аз не можах да открия къде се намира хотелът. Излязохме отстрани и решихме да обиколим мястото по периметъра. Тук, в земята и стените, бяха зазидани халки, към които пристигащите връзваха конете си. Минахме покрай гигантски товарни мечки със старателно изтъпени нокти, минахме край камили, кучета, елени с нашарени от златни резки рога, покрай приличащи на щрауси птици и тем подобни. В този свят не обичаха еднообразието и дълго преди да се родя аз, бяха изкупили от търговците разни видове товарни животни. И това им се харесало, а ние… Ние търгувахме, ето всичко.
Олег беше слисан. Според мен той едва сега осъзна напълно, че се е озовал в един свят, не само различен, но и чужд. Съвсем чужд.
Сетне видях странна котка и веднага спрях. Олег, без да ми обръща внимание, продължи напред, докато аз все не можех да се отърва от моите спомени. И всички те се отнасяха за страх, болка и толкоз…
Котка като котка, не е тигър, нито пантера — тези зверове имат съвсем други пропорции. Това бе именно котка, уголемена до размерите на кон. Грамадна черна маца.
Неочаквано усетих, че пръстите ми стискат дръжката на шпагата. Спомних си как с щурмовия отряд влязохме в селото и видяхме един танк, целия почернял от сажди. Отляво бронята на обшивката му беше напълно откъсната.
— Какъв е този дявол? — поинтересува се Ор и като направи няколко крачки напред, надникна зад каросерията на колата.
В следващия миг той отскочи и откри огън, а иззад танка с великолепен скок излетя черен звяр. Откосът го отблъсна, но, изглежда, не му причини никаква вреда. Кръв имаше само по муцуната и, както се разбра по-късно, не бе от него, ами от танкиста, наполовина вече изяден. Ор изстреля и втори откос, аз го подкрепих, ала сякаш омагьосани, патроните потъваха в пухкавата чернота. Звярът вече беше готов за нов скок, но тук се появи Биголби с огнехвъргачката и проблемът приключи… Черните котки… Ездитни животни в клана на Мрака…
Огледах се. Олег не се виждаше никъде. Изтичвайки десетина крачки, аз се озовах пред входа на една от многобройните улички, които водеха към площада. Воин от Черния клан вървеше в противоположна посока, като влачеше Олег за яката и не обръщаше никакво внимание на опитите му да се освободи. Понесох се след тях, без особено да разбирам защо. С воин — от който и да е клан — нямаше да се справят и стотина души. На ръст похитителят бе цели два метра и краката на Олег почти не достигаха до земята.
Светлинна бомба? Не, не това. Светлината срещу тъмнината… Той ще успее да се защити. Да нападна отзад? Ще усети…
И в този момент Олег си спомни за шпагата. Врагът го държеше с лявата ръка и стоеше отдясно. Затова Олег извади оръжието от ножницата и продължавайки движението, клъцна противника по китката.
Естествено не уцели. Воинът отскочи с невъобразима бързина. Изпод черната качулка, която скриваше лицето му, се разнесе сух смях. Без да бърза, мъжът извади зад гърба си две леко извити саби. Замря. После пристъпи крачка напред и пред Олег се появи съскаща звънтяща стоманена завеса. Противникът владееше оръжието сто пъти по-добре. Тук се раздвижи шпагата. Сама. Само че сега светеше не острието, а изгравираните върху него думи. ДОН!!! Шпагата вече не звънтеше едва доловимо, ами ехтеше като камбана. От ръцете на воина излетя черно острие и се заби наполовина в каменната — в каменната! — настилка. ДОН!!! Второ острие беше разсечено в основата си. Сетне шпагата въвлече Олег в атака, но врагът се оказа по-пъргав. Той отскочи и издърпа нещо под дрехата си. Проехтя къс откос. Тогава шпагата описа юнашка дъга и куршумите с весело свистене заискриха по стените и паважа. След това избухна огън и автоматът се пръсна на парчета. В този момент, преценявайки трезво ситуацията, воинът си плю на петите.
Приближих до Олег и се опитах да изскубна забилото се в паважа черно острие. Къде ти!
— Благодаря — каза като на живо същество Олег и в отговор шпагата тихо зазвъня.
Аз трепнах:
— Да изчезваме.
Обратният път хич не приличаше на празнична разходка под лунна светлина. Вървяхме, като буквално отскачахме от собствените си три сенки — Квиза вече се бе показала на хоризонта и грееше с отразена от двете луни светлина. Аз не знаех за други канали в този свят, а пък да се устройва засада не беше толкова просто. И ако вълшебната шпага, която Олег не изпускаше от ръце, можеше да отбие автоматен откос, то съвсем не си представях какво ще прави тя с картеча на два автомата, стрелящи от различни посоки.