Все пак до канала успяхме да се доберем без приключения. Любувайки се как сглобявам машината, Олег попита:
— А сега накъде?
Вдигнах рамене:
— Честно казано, нямам си и понятие. Навярно далеч оттук, защото са ни проследили.
— Всъщност — поинтересува се той — как са го направили?
— Да, именно как? По принцип могат да се предположат няколко начина. Хора, животни или механични приспособления ни следят от самото начало. Това, първо. После, разбира се, не е изключена случайната среща. Кланът изпраща по един воин в световете, където е най-вероятно да отидем. Този вариант щеше да е добър.
— Защо добър? — учуди се Олег.
— Защото — обясних му аз — той ни дава отсрочка. Докато пристигне подкрепление, способно да се справи с шпагата ти… Черният клан, за разлика от Хамелеоните, няма гривни за връзка през световете.
— Ясно.
— Но има и трета възможност — не да са ни придружавали, а да са ни водели. Внушили са ни да дойдем тук, сега ни карат да влезем в нова клопка.
— Какво ще правим?
Въздъхнах красноречиво:
— Не знам. Впрочем ако седим тук, няма да спечелим нищо. — Поставих на мястото му и последното кубче. — Тръгваме ли?
Щом се озовахме отново в равнината на Централния свят, ние потеглихме на юг. В края на краищата югът въобще не е по-лош от всяка друга посока на света. Местността постепенно се издигаше и обрасли с храсти хълмове смениха предишния пейзаж — идеално място за засада.
След около час вдигнах стар арбалет — скелетът на предишния му собственик се търкаляше на пет-шест крачки. Черепът — отделно. Подир още половин час успях да убия една доста едра птица от неизвестен вид.
— Ще рискуваме ли? — попитах аз.
— С какво?
— С огъня.
Като събрах съчки, извадих от джоба си запалка и дълго мислих. Пушекът е прекрасен сигнал за нашите неприятели, както и за разни глупаци, които обикалят наоколо, търсейки плячка. От друга страна, да ядем това нещо сурово…
— Слушай — рече внезапно Олег, — струва ми се, че измислих…
— По-точно?
— Не можеш ли да запалиш огън под канала, та пушекът да отива там?
„Виж го ти, загубения му пленник!“ — казах си аз.
На мен, човека, възпитан в дух на преклонение пред чудесата на Централния, и през ум не ми е минавало да използвам като комин пътя към един друг свят. А идеята всъщност не е лоша…
Скоро ние вече лапахме печеното месо, седнали край весело припукващия огън. Пушекът от него се извиваше на височина един човешки ръст и там изчезваше.
— Ето че сме сити — заявих бодро, изправяйки се на крака, и веднага забелязах разузнавача.
Сякаш парченце сиво небе се отдели за миг, плъзна се върху фона на дърветата и отново се издигна нагоре, сливайки се с облаците. Разузнавачът представляваше полуживотно полумеханизъм. Птичка шпионин.
— Хамелеоните! — предупредих Олег. — Да се махаме!
Откровено казано, в това нямаше особен смисъл, ала бе много обидно да седиш и да чакаш, докато те настигнат. Единственият ни шанс беше да застреляме преследващото ни същество и да се опитаме да изчезнем. Но надали… Изкачихме се на хълма и зърнахме потерята. Те даже и не мислеха да се крият — двадесетина конници със сиви безформени дрехи.
— Да бягаме! — аз направих няколко стъпки, обаче Олег остана на мястото си.
— Какво има? — проследих погледа му и почувствах как ми се изправя косата.
Той беше светлосив и стоеше на върха на хълма на двадесет крачки от нас. От всяка гледна точка можеше да се наблюдава само отдолу нагоре, така че се проектираше върху също такова сиво небе при светлина, която не правеше сенки. Затова оставаше невидим.
Замък ли? Не, по-скоро купол, направен от сив камък. Мярна се една сивкава сянка. Вдигнах арбалета и като се премяташе, крилатият шпионин падна на земята.
— Да бягаме!
Претичахме край замъка и видяхме втора група конници, които се изкачваха от другата страна на хълма. Нямахме избор и се вмъкнахме в странната постройка през някакъв сив отвор, едва забележим на фона на сивата стена.
На какво се надявах? На коридори, на стаи с двойни стени, на подземни ходове и други конструкции за игра на жмичка. Вместо това се озовахме в храм.