Отвътре целият купол представляваше грамадна зала, осветена от огъня на факли, запалени в нишите на стените. В центъра на залата стоеше нещо като стъпаловидна пирамида, на чийто връх седеше в кресло човек със сиви, познати до болка одежди.
— Не мърдай! — изкрещях аз, изкачвайки стълбите на бегом.
Човекът не шавна. Разбрах каква е работата едва когато острието ми се удари със звън в порцелана. Кукла!
В този момент отекна изплашеният вик на Олег. Обърнах се. Шпагата му пушеше с неприятно пукане и димът все повече се сгъстяваше. После отново избухна огън. Накрая разстроеният Олег изхлузи презглава колана с оръжието и го хвърли встрани. Издигнаха се огнени езици и след миг шпагата изчезна. Димът се разсея под купола — изглежда, там имаше вентилационен отвор.
„Проклятие! — помислих си аз. — Сега ще влязат и ще ни видят… А дали не можем да се скрием тук?“ Погледнах под креслото и неволно трепнах. В храмовия под зееше квадратна дупка, толкова дълбока, че сякаш нямаше дъно. В дълбочината безшумно мърдаха сенки и се кълбеше сива мъгла. Спасителната мисъл ми дойде неочаквано, както и трябва да идват всички гениални мисли.
— Олег! — извиках, смъквайки дрехите от куклата. — Хайде! Пъхай се тук! — посочих му под креслото.
Олег трепна, сетне разбра и послушно коленичи.
— Да ми помагат духовете на Древните! — промърморих аз, докато навличах върху себе си откраднатите дрехи.
Куклата хвърлих в кладенеца и като седнах на мястото й, постарах се така да оправя гънките на сивата мантия, че да потуля притихналия отдолу Олег. Лицето ми се закриваше от качулка, което по принцип се смята за безупречна маскировка.
„Какво ли е туй място? — казах си. — Храм? Кладенец? Храмът фантом е измислица на Хамелеоните, разбира се. Напълно в техния стил.“ Не ме оставяше обаче чувството, че вече бях чувал за това, че мога да се сетя… Кладенец… Кладенецът на Силата!!! Ами да! Намирах се в храма на Сянката, в една от зоните й на концентрация. И бях заел мястото на… бога? Първото ми желание бе да побягна, без да се обръщам, но лесно се справих с него. В края на краищата засега нищо страшно не беше ми се случило. Току-виж, разминало ми се…
Влязоха не всички, а само трима. Влязоха открито и без оръжие, от което си направих закъснелия извод, че комай не преследват нас. Двама останаха при входа, единият се приближи до самото подножие на пирамидата и взирайки се в тъмнината под качулката ми, излая три думи на неизвестен за мене език.
А после… Дясната ми ръка се вдигна сама и леко удари по облегалката на креслото. Светлината на факлите трепна и угасна — вместо нея засвети сивата мъгла, изтичаща на вълни от шахтата.
— Сир ози аракш! — произнесоха устните ми без каквото и да било участие на волята.
Почувствах как през мен се носи ураган. Пред очите ми заплуваха цветни кръгове и настъпи мрак. Не, не беше мрак, аз все пак виждах! Виждах храма — едновременно отвън и отвътре, виждах тримата Хамелеони, които очакваха думите ми, както и четиридесет и шестимата — зад сивите стени вън. И още — чудовищната Сила в дълбочината на континента, към която от незапомнени времена бе пробит кладенец — седмият от деветте. Аз помнех тези времена. И разбирах езика, на който се обърна към мен стражът на Сянката.
— Аз, повелителят на седмия кладенец, с дадената ми власт ти заповядвам…
В онзи край Силата леко трепна и отвори очи. Дали от любопитство? Не. Просто беше усетила подмяната на оракула.
Рат. Рат от света Клед. Зърнах своя свят и пружините, които го свързваха с чудовищните механизми на Централния. Спомних си детството и баща си, когото никога не бях виждал, и моите детски страхове… Спомних си търговците, как се мъкнех подире им и разбрах, че в действителност те ме бяха накарали да напусна дома си…
— … заповядвам ти да се събудиш, да напуснеш храма и да помогнеш…
Знаех, че при другите осем кладенеца сега ставаше същото. Но знаех също така, че в дълбоките пещери на Черния клан вече са се събудили силите на Мрака и че стражите на Светлината се изкачват по стълбите, водещи към бляскавите кули на властта. Спомних си за войната и разбрах защо всъщност бе започнала.
— … и да помогнеш на Сивия клан да хване преминалия през бариерата човек от Забранения свят…
Само това ми липсваше! Да помагаш да те хванат теб самия! Сивата мъгла се беше издигнала до върха на пирамидата. В нея фигурите на Хамелеоните прозираха с пурпурна светлина.
Силата вече бе наясно какво представлявам аз и сега, с не по-малък успех, можеше да ме използва като порцелановата кукла, която преди заемаше това място. Мъглата се втурна навън и за броени секунди обгърна всичко наоколо…