— … Известно ни е, че негов спътник е човек от клана на търговците. Убий го!
Нажежена игла докосна сърцето ми — и веднага отскочи. Силата окончателно се разсъни и надникна в моите очи. После зададе въпрос.
Не, аз не отговорих. Не, даже не разбрах за какво ставаше дума. Тогава Силата проникна в мозъка ми и се зае да търси отговора сама…
Отворих клепачи. Нямаше мъгла, въздухът в храма отново беше прозрачен. Аз вече не седях в креслото, а лежах на пода при самия изход. Над мен се беше надвесил Олег.
Станах и за свое учудване открих, че тялото ми все още ме слуша. Още повече че бяха изчезнали без следа всички драскотини и синини, получени в последно време. Едва сега забелязах, че по мен вече ги нямаше сивите парцали. Хвърлих прощален поглед на пирамидата и неволно трепнах — богът кукла отново седеше на мястото си. Напуснахме храма и закрачихме надолу по хълма. Дали от шока, или Мракът действително остави в съзнанието ми частица от себе си, но аз вървях, без да се крия и оглеждам. Засега нямаше никаква опасност.
— Дълго ли съм лежал?
— Един час, че и повече — отвърна Олег. — Ти падна от креслото и преброи всички стъпала. Хубаво, че Хамелеоните вече си отидоха.
Няма нищо хубаво. Сега ни търсят всичките три клана, и то сериозно ни търсят…
На това място усетих заплаха. Спрях и се озърнах. Никой и нищо.
— Какво има? — попита изплашено Олег.
Вдигнах рамене:
— Сам не зная. Там.
В същия момент храстите в посоката, където сочеше пръстът ми, се разтвориха и от тях излезе… чакал. Едно проскубано кученце, не по-високо от коляното ми.
— М-да… — смутено промърморих аз. — Малка грешка.
Изглежда, дългият период на „приключения“ ми беше подействал потискащо. Всички знаят, че на човек не може да му върви много дълго. И ето, моля ви се, изплаших се от някакъв си чакал!
Девойката направи крачка напред и се усмихна. Златните й коси падаха на тежки вълни върху раменете.
Девойка ли?! Бях тръгнал към нея, но щом срещнах очите й, спрях. Тя не идваше за мен. Идваше за Олег. Усетих болка и обида и разбрах, че тези чувства ще останат в душата ми завинаги. Гостенката беше прекрасна.
Олег също тръгна напред и тя му протегна ръка. Защо? Защо това нищожно и жалко човече, а не аз — човекът, преминал през Сянката?
Явно Сянка беше ключова дума. Остатъкът от Силата или по-точно споменът за Силата се размърда в мозъка ми. Девойката бе прекрасна, но все пак… Защо предизвикваше у мен такова раздразнение? Защо?
„Защото… — помислих си изведнъж, — защото…“
Защото тя е от Светлината!!!
— Хис! Стой! — изкрещях заповедта на древен език, който, изглежда, изобщо не бях забравил.
Девойката се обърна. Олег стоеше до нея, поклащайки се като сомнамбул, с глуповата усмивка на лицето.
— В името на Светлината — произнесе тя и звукът на гласа й ме накара да забравя за яростта — аз заявявам правото си над този човек. — Тя умолително се усмихна: — Почакай, търговецо, ще го отведа и ще се върна…
Тя ще се върне! При мен! Бях щастлив и готов да чакам цяла вечност! Даже две вечности!
Но Сянката у мен разсъди иначе и сякаш отстрани аз чух гласа си:
— В името на Сянката този човек е мой! А ти си върни предишния облик!
Девойката злобно се усмихна и тук лицето й претърпя странна метаморфоза. Челюстите се изтеглиха напред, ушите се размърдаха и щръкнаха. Няколко секунди бившата красавица се опитваше да запази равновесие, после рухна на четири крака и отново се превърна в чакал. Олег извика от ужас и отскочи встрани.
Сянката отстъпи, връщайки ми контрола върху тялото, и аз извадих шпагата от ножницата. Застанал недалеч, чакалът избухна в страшен лаещ смях. Трябваше да вдигна от земята един камък, та да избяга окончателно.
— Какво беше това? — попита Олег; зъбите му силно тракаха.
— Светлината — погледнах в посоката, където се скри чакалът.
Сетне Сянката ми подсказа как да постъпя по-нататък. Клекнах и развързах раницата си.
— Слушай внимателно! — казах аз. — Сега ще се появи канал и ние ще влезем в него. Там, където ще ни отведе… Всъщност не знам къде… Запомни, каналът ще си променя цветовете. Разбра ли?
— Да.
— Когато стане жълт, ще влезеш. И аз — след теб.
— А после?
— Изходът на канала ще се движи по повърхността на Централния. Жълтият цвят на входа отговаря на северната равнина. Едва ли ще ни търсят там, а същевременно… С една дума, надявам се, че ще можем да се изгубим, като използваме един от тамошните канали. Готов ли си? Тръгваме.
Изскочихме от канала, който този път приличаше на млечнобяло кълбо. Озовахме се на дъното на грамаден кратер. Мина цяла минута, докато разбера, че няма никакъв кратер, а само рефракция, повдигаща хоризонта. Поривите на вятъра го полюшваха и от това ми се виеше свят. Жълта трева хрущеше под краката ни. Мислено помолих съдбата пътят, който ни бе подсказала Сянката, да ни доведе до целта. До моята цел. По принцип той можеше да ни натресе и в един от замъците на Сивия клан. Ей така. От бял каналът стана син и тутакси на три крачки пред нас пустотата трепна. В упор ни гледаха две гигантски, колкото човешки ръст, очи. Оскъдната светлина беше напълно достатъчна, за да забележим, че странното същество няма нито глава, нито тяло. Просто две очи, увиснали във въздуха. Олег нададе приглушен вик и се хвърли назад към канала.